***

Никога не съм била добра в измисляне на имена. Да измислиш име на нещо означава да му лепнеш етикет, който или му принадлежи, или не. Е, никога не знам кой етикет „върви“ с моите драсканици. Те са като мен самата- прекалено разпилени, за да бъдат ограничени и затворени под само едно заглавие.

Да. Колкото и да не им се иска на някои хора, не съм ограничена.

Най- плашещото е, че мислех, че знам коя съм. После отворих очи и видях в тъмното. Видях страховете си и всичките неизпълнени „ами ако…“. Тогава се уплаших и се свих под завивките, но нямаше кой да ме скрие… нито да ме спаси от самата мен. В този смисъл, никога не съм искала да бъда спасявана.  Единственото, което за малкото си 18 години съм искала, е да се разпадна. Или пропадна. То е долу- горе едно и също.

Наоколо мълчеше странно. Всеки един предмет, всяко едно нечуто дихание, преди живееха свой отделен живот. Защо вече не съм част от тях? Защо сега има само навалели по секцията спомени, които дори не искам да опитам, защото знам, че миришат на прогнило. Като оня мухлясал хляб, който се разпада на прах при докосване.

Аз ли пораснах или светът се промени прекалено бързо? Защо хората вече не разбират музиката? (Аз пък… с тази музика, която сама не разбирам…)

Искам да се скрия някъде на топло, а точно в този момент от денонощието няма къде.

Ако утре умра, дали ще липсвам на някого?

Хм… би трябвало да съм надраснала пубертетските депресии, но ето че не съм… Все още не мога да намеря себе си. И все още не вярвам.

Толкова е лесно да сложиш заглавие, да лепнеш един етикет, да назовеш, да сложиш нещото в граници и да го лишиш от природната му недефинируемост.

И ето „тя стоеше на прага, призрачната усмивка…“

Системата никой не може да разбие. Тя е извечна и хранеща се само и единствено с човешката болка.

Май всички се примириха и се отказаха. Останахме само аз и МакМърфи…

„… shown how to feel good, and told… to feel bad…“