Художникът, който нарисува вятъра – част V – нова и подобрена версия :)

Слизаше често до градчето в подножието на планината и ходеше до параклиса за всеки празник. Да запали свещичка и да се помоли, както я беше учила майка й.
Не можа да разбере сляпата вяра на майка си в по- висша сила. С годините възприе привичките й, обаче.
И все така мълчаливо палеше свещички в празния храм на всеки празник.
Протягаше премръзналите си ръце към живата им топлина и тихо прошепваше по някоя полузабравена молитва за мъртвите.
После отиваше до бакалницата и си купуваше кафе. Чакаше го да изстине, а после го пиеше бавно, с наслада.
Гледаше тичащите деца в парка и искаше отново да бъде дете. Да ходи по горещите плочки в двора на баба си и да мрънка, че стъпалата й горят, а баба й да я гледа със строгия си, зеленикавосин, поглед и да й казва, че трябва да го прави, ако иска да бъде здрава.
Ето един човек, който безумно беше обичала. Единственият истински човек, който беше познавала в живота си.
Така й не успя да й каже какво означава за нея.
Денят беше мъглив и тя се уви плътно в черното си палто, което не сваляше никога.
Обичаше този мрачен, мъглив град. Мрачната си, мъглива къща без покрив на върха на хълма.
Крачеше бързо и притискаше палтото около тялото си, а мислите в главата й яростно се гонеха, притичваха покрай ъглите на съзнанието й, излизаха на светло за малко, а после пак се скриваха.
Ето я къщата с бяла мазилка в края на града, по- нагоре е чешмата. Носят всеки ден вода в големите шишета и тя се оплаква, че са прекалено тежки, а баба й се кара, че е голямо мрънкало и взима шишетата от ръцете й. Тя не спря да се учудва на почти нечовешката й сила.
Баба й говори нещо, но тя не я слуша, само диша свободно, с пълни гърди здравия въздух и топлото й присъствие.
Неусетно гласът й я увлича и тя учудено зяпва в нея. После се препъва в каменистата пътека, а баба й я подхваща здраво.
После се прибират вкъщи и оставят шишетата. Няколко на двора, да се топли слънчева вода, а другите вкъщи, да стои студена, да дава отмора в лятната жега.
Тя се прибира вътре, а вън неуморните бабини крачета тропат по каменната настилка. Няма да спрат скоро, баба пак си е начертала план за действие.
Затваря очи, отпусната от тихия ромон на ръцете й.
О, чудни ръце имаше баба! Винаги бяха навсякъде, правеха всичко тихо и незабележимо, без думи, без предупреждения, без хвалби. Винаги нещо чоплеха, не спираха. Малките им пръстчета плетяха пуловери, жилетки, терлици, миеха рани, дрехи, търкаха кожата й до червено.
Винаги си беше мислела, че тази жена никога не може да умре.
А ето че си отиде. Отиде си и я остави сама.
Не… Лейла първа я остави, за да иде на глупавата си среща. За да се смее, за да бъде щастлива.
Никога нямаше да си го прости…
Взря се упорито в блажения образ на Христос.
„А ти кой си, дърводелски сине?”
Не. Не бива така. Той е бог, ще я накаже, ще я хвърли в мрачните огньове, ще я мъчи цяла вечност.
А не беше ли ад животът? Не беше ли ад цялата земя? Не беше ли адът тук, долу?…
Не стоеше ли той там, високо, не се ли смееше противно в главата й, сляп за мъката, сляп за злото, за самотата? Не стоеше ли там той, безразличен, измил ръцете си от отговорност със свободната воля?
Не. Не бива така…
Той е бог…
Ще я накаже…

Advertisements
| Вашият коментар

Художникът, който нарисува вятъра – част VII – нова и подобрена версия :)

VII.

Вик.
Някой стъпва леко в периферията на познатото.
Вик.
Пулсираща светлина с непознат източник.
Вик.
Празнини, зарастващи отвътре.
Вик.
Тропащи крака и непозната мелодия.
Вик.
Художници рисуват.
Страх.
Нещо отново се променя.
Ужас.
Някой идва и никой не може да го спре.
Отчаяние.
Времето се рони под прегорели пръсти.
Безумие.
Крещящи акорди шарят безцветия по стената.
Вик.
Утрото никога не идва само.
Вик.
Вътрешна изчерпаност.
Писък.
Плясък на криле.
Болка.
Дупки от цигари по кожата.
Бяство.
Поредният сън на уморени очи.
СЪБУДИ СЕ!
***
Лейла изпищя диво и разхвърля завивките, търкулвайки се от леглото.
Зеленобрадия не закъсня и тупна меко на пода, гледайки я учудено.
– Събуди ме.
– Ти не спиш. – задъхано прошепна Лейла.
Зеленобрадия не отговори. Само я гледаше.
Тя се обърна и придърпа завивките.
Отново валеше.
Дъждовете я обгръщаха и рисуваха около нея непознати светове и причудливи форми. Тя ги гледаше с възхищение, подхващаше ги с малките си ръце и после ги пускаше да вървят по пътя си.
Към вечността.
***
Художника вареше кафе и чакаше посетители. Толкова отдавна никой не беше идвал, че той беше забравил какво е да разговаря с друго човешко същество. Понякога му се струваше, че езикът му е ръждясал и ако се опита да отвори уста и да произнесе нещо, ще излезе само скърцане.
За целта си беше облякъл най- малко раздърпания костюм и си беше подстригал брадата, само че резултатите не бяха особено окуражителни. Все си приличаше на дивак. Само очите му блестяха с някакъв неуловим и покоряващ пламък.
Пръстите му се свиваха, сякаш стискайки някаква невидима преграда, ръцете му се потяха, а той пухтеше нервно и превъзбудено.
Може би ТЯ щеше да дойде.
Не вярваше много в това, а и беше решил, че дори и да дойде, ще я отблъсне, ще я изхвърли от живота си, ще я накаже, задето го накара да я чака толкова.
Не, няма да я обича. Няма да й подари разранената си същност. Няма да й подари зашитите си рани, нито слънчогледите, греещи в ъгъла.
Известно време крачи, палейки цигара от цигара, на няколко пъти за малко да подпали стаята, хвърляйки незагасената си цигара върху купчината картини до леглото. После се кротна, седна на грубия стол и зачака.
***
Лейла вървеше по замръзналите улици и чакаше първия сняг. След нея вървяха сенките на недописани разкази в минало време. А пред нея самата нямаше нищо, само безформени очертания на хора без имена и лица, еднакви, сиви, обикновени.
Стремленията й се бяха разбили в скалите на реалността и тя беше загубила способността да мечтае.
Нищо никога не се случваше.
Сякаш тя и онзи, който рисуваше ветрове, бяха изхвърлени в един – единствен миг безвремие, който никога не продължаваше напред. Сякаш бяха затворени в една обгоряла крепост на самотност и ненавременност, в която загубиха мислите и чувствата си.
Усещаше как става все по – студена и безчувствена. Ледовете започваха да сковават цялата вътрешност, която някога беше притежавала.
Не искаше никой до себе си.
Нито Зеленобрадия.
Не искаше Художници.
Художникът не може да получи име.
Искаше да пропада все повече и повече. Искаше да може да усети болка. Искаше да се страхува.
Искаше да вали.
Искаше да пише отново.
Искаше…

| Вашият коментар

Художникът, който нарисува вятъра – част VII – нова и подобрена версия :)

VII.

– Няма ли да ми разкажеш пак история? – запита Лейла с най- невинния поглед, на който беше способна.
– Мисля да не го правя. – озъби се Зеленобрадия. – Исках да ти разкажа прекрасна история, които никога нямаше да запомниш, ама и ти си една… само ме Г Л Е Д А Ш.
Лейла запърха с мигли.
– Изобщо не те гледам. Гледах в краката ти. Как изобщо живееш с толкова мръсни стъпала?
Зеленобрадия само изсумтя и инстинктивно се опита да прикрие с ръце краката си.
– Бях забравил колко противна можеш да си, когато не си депресирана. Защо, между другото, не си депресирана?
Лейла се засмя почти жизнерадостно.
– Сънувах почти хубав сън. Не помня точно какво беше, но беше прекрасно. Помниш ли, че ти разказвах за ветровете?
Зеленобрадия кимна.
– Ветровете бяха утихнали.
– Казваш го все едно е нещо хубаво.
– Ами то е такова. Хубаво е, че са утихнали. Мога да се насладя на миговете, преди да се развилнеят отново. Тогава пак ще дойдат лошите сънища. Пак ще започнат да валят зимни дъждове и аз пак ще мразя света. А сега съм щастлива. Дори ти ми харесваш, колкото и да си измислен.
– Знаеш ли, Лейла, днес съм те хванал разговорлива… никога не си ми казвала защо си се навряла в тази противна къща накрая на света, съвсем сама, откъсната от всичко и всички?
Лейла се усмихна.
– Мислех, че знаеш всичко. – самодоволно каза тя.
Зеленобрадия възмутено поглади брада.
– Казах ти, че знам само това, което ти не искаш да си признаеш.
– Може и това да не искам да си призная.
– А, не. Това определено не го криеш и от самата себе си.
– А може би го крия.
– Ще престанеш ли да си играеш на думи с мен?
– Никога.
– Ще ми кажеш ли?
– А ти ще ми кажеш ли за прашните сини очи?
– Вече ти казах. Това не е моя работа.
– А чия е?
– Твоя.
– Кажи ми и ще ти кажа.
– Какво?
– За очите. Защо ме преследват?
– Защото ги обичаш.
– Но чии са?
– Няма да ти кажа.
– Кажи ми.
– Отвратително малко момиченце! Аз да не съм ти играчка? Аз съм истинска халюцинация, а ти се правиш на особено интересна. Тази вечер никак не те харесвам.
– Това изобщо не ме интересува.
Зеленобрадия само изпръхтя. Загледа се високомерно в счупения часовник на стената и пусна цветиста псувня за течащия покрив, която Лейла реши тактично да игнорира.
– Твоите странности отдавна започнаха да ме смущават. – замислено каза той. – Не мисля, че ти подобава да си вечно мокра от дъжда или изгоряла от слънцето. Искрено ме учудва как не си хванала пневмония.
– Изключително здрава съм. А знаеш ли, казват, че лудите Господ ги пази.
– Може. В тази категория определено се вписваш. – опита се да се заяде Зеленобрадия.
Напълно безуспешно.
– Изобщо не можеш да ме ядосаш. Днес съм Щ А С Т Л И В А.
– Никак не те разбирам понякога.
– Не ти и трябва.
– Уморих се от тази игра. Не можеш ли да се депресираш отново?
– Не искам. Искам да съм щастлива.
– Не можеш.
– Мога. Ти не ми позволяваш.
– Така е. Защото си много по- интересна, когато си депресирана. Днес изглеждаш толкова обикновена. Чак ми се повдига от теб.
Лейла се направи, че не е чула.
– Искам да ти кажа за ветровете.
– Какво за тях?
– Някой някъде там се опитва да ги нарисува. Не знам защо. Някаква странна мания да улови вятъра. Ужасно е. Понякога дори ми домъчнява за него. Представяш ли си колко ужасно е цял живот да преследваш една мечта и когато успееш да я докоснеш, тя да се изсипе отгоре ти и да те смаже?
– Не бих могъл. Аз не мога да мечтая.
– Разбира се, че можеш. Аз съм те измислила, значи можеш да мечтаеш.
– Не, не мога, Лейла. Преди, когато бях в главата ти, имах мечти, истински мечти, каквито ти си имала някога. Исках всичко онова, което ти искаш, и бях готов да ти помогна да постигнеш всичко. Сега вече не искам нищо. Опразних се.
– Не, не си. Аз не съм се опразнила.
– Така си мислиш и ти се иска да е вярно, но не е. Останали са само твоите ветрове и художници. Извън тях нямаш нищо. Кажи ми истината, откога не си писала?
Лейла се сви сякаш я бяха ударили с нещо тежко.
– Не искам да говоря за това.
Зеленобрадия се усмихна и прие нова стратегия.
– Щастието е изключително просто. Не мислиш ли? Всеки път, когато си самотна, всеки път, когато всичко ти тежи, всеки път, в който мразиш, всеки път, в който искаш да бягаш, мислиш, мислиш за всичко усилено и говориш, и пишеш, и търсиш. А сега си плоска. Обикновена. Водим безсмислен разговор за безсмислени неща. Как можеш да искаш да бъдеш безсмислена?
– Не искам да нося маски вече. Искам да бъда обикновена. Не искам да се крия вече в тази къща с прогнил таван. Искам да съм там, отвън, да се смея с другите, да обичам с другите, по обикновен, прост начин. Не искам никога повече да сънувам. Искам да спя без сънища и да се събуждам отпочинала. Не искам да пиша никога повече. Не искам думи. Думите само ме объркват и ме карат да мисля, че нещо може да е по- различно. Но то никога не става. Само си хвърлям прах в очите и се убеждавам, че мога да постигна нещо. Истината е, че няма нищо по – голямо от това да бъдеш някой в очите на някой, който те обича. Искам само да бъда обичана. Никога не съм се чувствала така.
– Това излияние ме побърка съвсем. Наистина ли си толкова прозаична?
– А може би съм. Какво от това?
– Нищо от това. Нищо не следва. Абсолютно нищо. Само моето разочарование. Но на това трябва да си свикнала.
– А не съм. Не съм свикнала. Чие одобрение чакам, сама не знам.
– Доста рационално казано. Откога подхвана толкова рационалистичен поглед към живота?
– От никога. Просто твоите приказки ме умориха. Не искам да се страхувам вече. И определено не искам да бъда силна. Ако всеки път, в който прозирам истини, ако всеки път, в който отварям наистина очи, ще трябва да се страхувам от Безликите, то тогава не искам да прозирам нищо и изобщо не искам да отварям очи.
– Очаквах повече от теб.
– Ти обаче не се отказваш. Просто трябва да ме накараш да се чувствам зле. И какво като не искам да вярвам в това, което ми казваш? Това трябва да ме прави лоша? Или може би приказките, които ми разказваш, трябва да ме правят по- умна? Не мисля, че много съм спечелила през времето, в което те познавам. Не мисля, че и много ще спечеля. Мисля, че единствената ти цел е да ме побъркаш още повече. Не смяташ ли, че вече съм достатъчно объркана, за да губя тънката нишка между реалността и илюзията? Вече започвам дори да се съмнявам в собственото си съществуване.
– Ето това е смислено. Имаш пълното основание да се съмняваш. И ако стигнеш до заключението, че не съществуваш, ще си напълно права. Ти не съществуваш. Съществува илюзия за теб, която е възприела образ, който другите искат да съществува. Съществуваш, защото си нужна на някого.
– Това е глупаво. На кого бих могла да бъда нужна? Била съм сама цял живот. Никой никога и за нищо не ми е помагал. И така ми е по – добре. Ако някой трябва да разчита не мен, не знам дали ще мога да се справя. Прекалено дълго съм се грижила само за себе си. Не ми се струва реалистично да повярвам, че някой може да е наистина щастлив с мен. А това е важно, без значение какво казваш ти. Хората съществуват, за да са щастливи, а не да търсят истини. Истините само ги нараняват. Затова са скрити от тях. Хубаво е да живееш в прост свят, с прости граници, които можеш да прозреш и с които можеш да се примириш. Трудно е да сътворяваш собствен свят. Още по – трудно е, когато трябва да се бориш с демоните в него.
– А не е ли това, което те прави истинска?
– Аз самата вече не знам кое е истинско. И дали изобщо съществува такова понятие като истинско. Понякога мислите ми са толкова объркани, че сама не мога да намеря началото и края. Това живот ли е, кажи ми? Живот ли е да се събуждаш всяка сутрин и да не помниш какво е минавало през главата ти вчера? Живот ли е да чуваш страшни смехове през цялото време, а да си възпитавана да вярваш в изначалната доброта и загриженост на същата тая висша сила, която се смее, доста противно при това, в главата ти постоянно, без нито секунда почивка? Честно, понякога си мисля, че този смях ме е подлудил.
– Той те подлуди наистина. Само че не беше дело на никаква висша сила.
– Разбирам. Сега съм уморена. Върви си. Остави ме. Искам да спя… искам да спя без сънища…
***
Художникът танцуваше. Танцуваше странен танц, който сам беше измислил. Беше решил, че именно тези тромави движения, които педантично изпълняваше в последния половин час, ще му докарат Писателката и ги изпълняваше точно и последователно, без да отвори очи, без да спре дори за миг.
В общи линии целия танц се състоеше в странно подскачане и удряне на главата в тавана, при което цялата стаичка се тресеше, боите падаха шумно по пода, картините стенеха ужасно, кафето се разливаше по масата и се смесваше с топлите цветове на недорисуваната картина, захвърлена някъде наблизо.
Липсата го изпълваше целия. Липсата беше толкова остра, че той усещаше, че не може да живее и миг без нея.
Тази любов, родена толкова късно в живота му, след като беше обичал хиляди пъти, след като се беше раздавал на десетки жени, след като ги беше обичал за малко, а после ги беше оставял, уморен от тяхната еднаквост, внесе любопитство и настървение в изхабеното му съществуване. Единствения смисъл, който можеше да открие, беше заровен дълбоко във ветровете, затихнали в очите на стената.
Малката писателка, скрита в своя непристъпен замък на върха на хълма.
Нарисува я хиляди пъти. Целува платната с жажда, която не подозираше, че може да изпитва. Гали бледите, студени очертания на малките й пръсти. Моли се беззвучно, отчаяно, всеодайно. Моли се само за един поглед, само за една усмивка, само за едно докосване. Моли упорито картината, коленичил покорно пред мрачния поглед, който го изпиваше. Коленете му вече кървяха.
А тя все не идваше и все мълчеше.
О, защо не се смиляха боговете и защо не даряха живот в тази картина, която той нарисува с толкова любов?
Знаеше, че трябва да я чака при горящия кръст на хълма. Беше обходил толкова хълмове, беше падал в лоното на толкова кръстове, беше палил толкова параклиси, за да привика чрез пламъка срещата им. А срещата все не идваше и нея все я нямаше.
Нямането беше станало част от него. Нямането изпълваше със страст живота му.
Танцът продължаваше, съпроводен от странна музика, идваща от другия край на улицата. Нещо тупкащо и тракащо се приближаваше към вратата. Художникът го усети бегло, после пак се съсредоточи в танца.
Нека дойдат!
Нека най – накрая го хванат!
Колко още можеше да се крие без нея?
Музиката заглъхваше в тръпнещи талази, темпото се усили, после забави, Художникът подскочи тромаво, чу се пукот от пречупена греда, капка почти черна кръв се разби в мръсотията на непочиствания цяла вечност под.
Нещо вътре в него се скъса и той падна подкосен в последна молитва.
После стана, изтри със замах напиращите сълзи в очите си и се отрече.
От всичко.
От нея, от себе си, от боговете, които мълчаха, от хората, които го мразеха, от тишината, която го разяждаше, от самотата, която го измъчваше, от страстта, която не му даваше да затвори очи, от дивните видения, които го преследваха.
Отрече се от горящия кръст на върха на хълма, от слънчогледите, които тя толкова обичаше. Подхвана нежно смеха й и го изхвърли от главата си.
После седна и се втренчи в мрачните очи на стената.
Ветровете отново се бяха разбушували.

| Вашият коментар

Художникът, който нарисува вятъра – част VI – нова и подобрена версия :)

VI.

Ветровете гонеха забравени стенания от другата страна на стъклото.
Викащи човечета си проправяха път през тълпи зазидани мисли и плачещи откровения.
Убийствени празноти се стелеха неканени из дълбоките същности на непозната истина.
Допити чаши сълзи се сипеха горчиво в неотваряната крепост на замръзнали ръце.
Художници драскаха слънчогледи с кървавите спомени на уплашените си души.
А Лейла пишеше.
За първи път от толкова години.
Пишеше за недоизпразнени емоции и отминали мигове самота.
Пишеше за вели липси и изгубени целувки.
А когато и ако се събудеше, чуваше несъществуващите гласове на вечните си спътници.
***
Художникът чакаше вдъхновение.
Забил одимен поглед в перваза, гледаше безкрайните крака на хората отвън. Цял живот от прозореца му се виждаха само краката.
„Що за живот е това?”, запита се Художника, „Когато не можеш да изпушиш дори една цигара на спокойствие?”
Работата беше там, че пак му бяха свършили парите за цигари. А с тях си беше отишло и вдъхновението.
Не беше продавал картина от Бог знае кога. Май и той не знае.
Предната вечер сънува в ръцете си Писателката.
После забрави.
Той винаги всичко забравяше.
***
Лейла приглади два непослушни кичура и загледа упорито Зеленобрадия. Гледаше го с онзи ужасен поглед, който той ненавиждаше, доколкото изобщо можеше да ненавижда нещо една халюцинация.
– Разказваше ми нещо, дребчо. – подкани го спокойно тя.
– Разказвах ти, ама вече не искам да ти разказвам. – замрънка обидено Зеленобрадия. – Ти пак ме Г Л Е Д А Ш.
Лейла се засмя и отмести поглед. Разбута фасовете в препълнения пепелник и пак устреми зелено – мътния си поглед в него.
– Прашни сини очи. – промърмори тя. – Помня прашни сини очи. Защо? Сънувам ги постоянно. Прашни сини очи… Не мога да се отърва от тях. Следват ме навсякъде. Бягам от тях като дявол от тамян, а те не искат да си отидат. Можеш ли да ги накараш да се махнат?
Зеленобрадия усилено зачовърка една незараснала раничка на коляното си и се направи на разсеян.
– Искам да знаеш, че не съм всесилен. – авторитетно заяви той след дълго мълчание. – Интересно мнение имаш за мен определено, но не съм всесилен. Аз знам само това, което ти не искаш да си признаеш. Аз съм само твоят разказвач на собственото ти минало.
– О, я млъквай! – изкомандва Лейла раздразнено. – За нещо, което аз съм създала, си доста скучен.
Зеленобрадия се засмя и с доста противен маниер погали лицето й.
– Хич даже не съм скучен, малка пикло! И отдавна вече не съм ти подвластен. Бях, докато бях малко, тъничко гласче в задната част на главата ти. Но от тогава изминахме доста път заедно. Не мислиш ли?
Лейла реши, че е по – добре да премълчи.
– Разказвай! – подвикна му и го погледна с ужасния поглед.
***
– Това се случи много отдавна. – подхвана той напевно. – Толкова отдавна, че никой не помни кога.
Бог беше още пеленаче.
Вселената беше толкова млада, че имаше нужда от едрата гръд на разпътната си майка, за да оцелява.
Тогава нямаше хора, нито животни. Нито каквото и да било.
Имаше само смърт.
Светът живееше в установеният правилник и Смъртта царуваше над всичко. Само дето… нямаше над какво да царува. Да, Вселената, заедно с евтината си майка, бяха под нейния скиптър, но беше адски безинтересно да се разправя с една проститутка и нейното ревливо отроче.
Тогава Смъртта реши да си роди един Творец, който да й сътвори истинско царство. Който да й даде подчинени, които тя да прибира в разцвета на силите им. За свое собствено удоволствие, не за нещо друго.
Когато тя си роди своя малък Творец, тя беше изправена пред трудната задача да го възпита и отгледа по своите собствени закони.
Резултатът обаче беше плачевен. Онзи изрод, който хората, които вчера величаеха като свой Бог, беше абсолютен нехранимайко. Не признаваше нищо и не слушаше никого. Роден като каприз от безплодието, той самият беше пълен с капризи.
Когато стана на подходяща възраст, за да твори, той създаде Човека, даде му част от своята искра и го пусна да се разхожда из пустинята. После се оттегли при анорексичната си майка да гледа сеир.
Човекът, създаден като каприз, от своя страна също беше изтъкан от капризност. Реши, че ще му е скучно да живее сам и си направи от кал Жена. На Жената и омръзна от само един мъж и си направи втори. После трети, после четвърти. И така се зароди едно цяло човешко потомство от Творци.
Само че на разлигавеният и млад Бог, му стана безинтересно. Затова лиши част от хората от дарбата на творението. Създаде градът и сградите. Създаде цивилизациите и даде на Човека Свободната воля. Благото на изборът.
Само че Човекът, със своята вродена разваленост, превърна избора в шанс и шарлатанство и създаде философията.
Устроил си един малък панаир, Бог се оттегли на небето сред своята сурия безполови да гледа какво се случва долу и да се забавлява. То си беше като да имаш специален вид кабелна телевизия. Само че непредсказуема и безплатна.
Човекът творец, или иначе казано- Сътворецът, обаче, се изнежи. Разлигави се и сградите спряха да са му достатъчни. Затова си построи нови. После създаде Обществото. После създаде Държавата.
Тогава на Бог му се догледа кеч и изнасили майка си, за да роди Войната.
Войната яхна една чисто нова метла, която току що задигна от зад вратата на една заядлива домакиня, и каза на властващите, че една държава не им е достатъчна и че кокошката на съседа е патка. Тогава младият Цар реши, че трябва да получи държава на съседа си и му сряза главата. Сложи лавров венец върху израстъка на раменете си и се нарече император.
Създаде Системата, за да държи в подчинение всички Сътворци и Несътворци.
Тогава се родиха Различните.
***
Тя знаеше. Той знаеше, че тя знае.
Знаеше, че неговите рози ще изранят краката й.
Въпреки че щеше да й подарява само Слънчогледи.
Тя знаеше. Той знаеше, че знае.
Знаеше, че неговото безверие ще изгори душата й.
Въпреки че той щеше да й подарява безкрайна вяра.
Тя знаеше. Той знаеше, че тя знае.
Знаеше, че неговата любов ще посиви съществото й.
Въпреки че той щеше да й подарява най – ярките цветове.

***
– И какво станало после? – запита Лейла авторитетно.
– Откъде да знам какво станало после? – сопна се Зеленобрадия. – Не му е сега времето да ти казвам. Я сядай да пишеш!
– Няма. – решително каза Лейла. – Не иекам да пиша никога повече. Искам да се П Р О Д Ъ Н И вдън земя, не разбираш ли? Те ми го взеха.
Зеленобрадия незаинтересовано поклати глава.
– Трябва да започнеш да правиш нещо. – каза той дълбокомислено и си придаде вид на истински мъдрец. – Не можеш вечно да спиш при своите прашни сини очи.
Лейла живо вдигна глава и започна да го Г Л Е Д А.
– Ти знаеш ли чии са?
– Знам, разбира се.
– Кажи ми!
– Никога няма да ти кажа, Лейла. Това сама трябва да го разбереш.
***
Бог хленчеше.
Защо хленчеше никой не знаеше. Той така, от време на време, напълно безпричинно си хленчеше. Сядаше в случайно подбрано място в Рая, сред случайно подбрана извадка от безполови и почваше случайно да хленчи.
В такива над целия свят валеше мътен дъжд, който убиваше всичко, до което се докосне.
Смъртта тъкмо си беше отишла и пак му беше напълнила главата само с глупости. Пак трябвало да вика брат си и да му говори. Какво да му говори? Бог не беше чул. Тук вече беше започнал да хленчи и думите на майка му се бяха загубили в Небитието.
Един заблуден безполов сложи нежно ръка върху хилавото му рамо в успокоителен жест. Бог така се ядоса, че се разврещя и цялата земя се разтресе.
Милите хорица долу се разтичаха безпосочно в подивяла паника.
Безполовият дръпна уплашено ръка и по женскиму нацупи пълните си устни, заявявайки, че Бог изобщо не го обича. После обидено си тръна, циврейки жално. Няколко от събратята му го последваха.
В този момент се появи Нищото.
(Изключително трудно е да се опише Нищото, тъй като за него не се знае почти нищо. Единственото, което някога бихме могли да знаем, тъй като е специално упоменато в Легендите, е, че то е притежавало доста внушителна на вид брада, която май е висяла… ами… в Нищото.)
Нищото се изкашля тактично, което по никакъв начин не наруши хленча на Бога. Накара го единствено да погледне драматично и да закрие лицето си в ръце с изключително театрален жест.
Нищото не му обърна внимание и направо пристъпи към въпроса.
– Майка идва в Нищото и ми каза, че трябвало да ми говориш. – каза той делово. – За какво ще ми говориш?
Богчето замига объркано, изчерви се цялото от страх и замънка:
– Ами то… така стана, че мама… ами аз… такова… малко се разстроих и…
– И ти си начело на този свят. – зацъка неодобрително Нищото. – Нищо. Не се учудвам, че децата ти са толкова калпави. Е, нямам цяла Вечност, говори! Всъщност… имам цяла Вечност, но нямам намерение да я прекарам, слушайки шизофренното ти хленчене.
Това явно раздразни Бога и той отривисто размаха ръце.
– Знам ли за какво трябваше да ти говоря? Май нещо за Различните. Помня ли?! Толкова много неща има за вършене. Маминка чула нещо от Чернилката, не помня какво… иска ти да се погрижиш…
– Идиот такъв! – прекъсна го Нищото. – За това вече говорихме! Погрижих се, въпреки че с различните ще е малко по – трудно, те като цяло са малко П О – Р А З Л И Ч Н И. Доста по- умни са от твоите изчадия и за съжаление са започнали да се приспособяват към условията, което прави залавянето им доста по- трудно. Но аз имам нещо предвид. Казах ти да кажеш на майка, че работя по въпроса. Каза ли й?
Бог наведе виновно глава.
– Не. – призна той.
Това съвсем разяри Нищото. Брадата му щръкна възмутено. Изобщо цялото му… ъм… нищо придоби доста заплашителен вид, тъй щото нашето Богче вече съвсем причинно захленчи от страх.
– Ти си напълно безполезен. Не разбирам защо майка те сложи начело и държи всичките ни разговори и решения да минават през теб.
Искрица бунт забушува в безцветните очи на Бог. Той вдигна обляното си в сълзи и сополи лице и погледна брат си право в… брадата:
– Изобщо не съм безполезен! Аз съм С Ъ З Д А Т Е Л! Аз създадох всичко това! Ако ме нямаше мен…
– … щяхме да живеем прекрасно. – довърши вместо него Нищото.
Бог се разскимтя. Безполовите му запригласяха.
– Като кокошкарник сте тука. – съобщи Нищото. – Отивам си. Вземи да се стегнеш. Нося ти дозата. Може и за това да е искала да ми говориш майка. Въпреки че тя не одобрява много- много твоите странни залитания към тия жалки опиати. Все едно. Взимай, радвай се!
Нищото му подхвърли презрително бялото запечатано пликче и изчезна.
Бог протегна жадно ръце към него, улови го нежно, а после с любов започна да гали грубата хартия.
Безполовите се разтичаха да донесат необходимите принадлежности.
Когато тънката игла се загуби в кожата му, на лицето на Бога цъфна блажена усмивка.
И на земята настана мир и хармония.

| Вашият коментар

Художникът, който нарисува вятъра – част IV – нова и подобрена версия

IV.

Вдъхвайки горчивия вкус на онова минало, което не искаше да си припомня, Лейла се почувства безпомощна да спре сълзите си. Изведнъж се почувства безкрайно безсилна да победи или дори да пренебрегне страшните истории, които и разказваха покритите с чаршафи предмети, безредно нахвърляни из стаята.
Беше забравила какво е мълчание. Години наред беше говорила, беше тичала, беше плакала, беше се смяла, беше обичала и мразила. Беше забравила колко оглушителна е тишината.
Беше забравила колко силно е времето. Беше забравила как може да разруши стените от детството й и как може да прогони миризмата на току- що приготвени палачинки.
Тя опря лепкави ръце о перваза на прогнилия прозорец.
Мравките побързаха да покрият пръстите й.
Как така дори музиката успя да загуби значението си?
– Какво си се замислила толкова?- Зеления беше пристигнал неканен, както винаги.
Лейла не му отговори.
Опита се да обгърне с ръце тялото си, за да го защити от напиращата мравешка орда, но се оказа безуспешно.
– Лейла, няма никакво значение дали ме игнорираш. Това не ме прави по- малко реален за теб.
– Не те искам тук, Зеленчо. Искам да бъда сама.
Зелендобрадия се засмя.
– Ъм… моя прекрасна полудяваща приятелко, ти си си сама. Реално погледнато.
– Прекрасно знаеш какво искам да кажа.- сопна му се тя.
– Какво толкова намираш в една полуразрушена къща, че чак и сълзи смяташ да рониш?- живо се поинтересува Зеленобрадия и тикна калния си пръст право в мутрата на една нищо неподозираща мравка, която за миг спря сепнато, пообърка се, огледа се предпазливо и тихо заобиколи препядствието с присъщото си търпение.
– Всичко умира, дребосък.- каза Лейла тихо, сякаш самата тя не искаше да повярва на думите си.
Каза ги, а сякаш не искаше да признае, че е възможно да ги е казала. Сякаш не искаше да признае, че нещо някога може да умре.
Но ето, къщата от детството и се рушеше, още някак усещаше тежката миризма на загниваща плът, чуваше как свистят тихо спомените из празните стаи, виждаше полюшването на пердетата и се плашеше, че трябва да е отново тук, че трябва пак да се върне, да измине същия път… да полудее отново.
Струваше й се нереално. Струваха й се нереални раните в темето на човека, носещ се още в съзнанието й като мъждукаща светлинка. Потръпна и стисна здраво очи. Нетърпеливи пръсти бяха прогризали кожата до кокал. Изкривените устни потреперваха и се присмиваха на света, който ги беше изкривил.
– Накарай го да си иде.- гласът й излезе стържещ, удари се в олющената стена и се върна обратно, за да я зашлеви с цялата си сила.
– Сънуваш ли още?
Тя кимна. Не й се говореше за това.
– Художници?
– Ветрове. И безсъния.
– Как може да сънуваш безсъния?- присмя й се Зеленобрадия.
Той винаги й се смееше.
– Помниш ли, когато ми разказа за Безликите? Те ли му причиниха това?
– На онзи образ, който не можеш да изтикаш от съзнанието си ли? Да. Но той не го разбра. Така и не можа да ги види. А те бяха навсякъде около него. Той просто не пожела да отвори очи. Сигурно и ти няма да ги видиш…
Искаше й се да не ги види. Никога. Искаше й се да си тръгне оттук и никога повече да не се върне. Искаше й се да тича, да крещи, да руши…
– Не ме е страх от тях. Не ме е страх от никого.
Зеленобрадия се закикоти злорадо.
– Бая несигурна звучиш за смелчага, който не се страхува от никого.
После изпука и изчезна.
Лейла остана сама с призраците, бродещи жално из стаите.
***
Художникът вареше кафе.
Кафето бълбукаше жадно и разбиваше дивния си аромат в косите на Художника.
Отново валеше.
Той знаеше, че тя обича дъжда.
Мислеше за нея непрестанно. Виждаше я навсякъде околко себе си. Изрисува стените си с очите й.
Само в нейните очи имаше ветрове.
Улови го и го стисна здраво във възлестите си пръсти.
Най- накрая подчини вятъра.
Тогава и тя ще дойде при него.
Само ако… ако можеше да нарисува вятъра в очите й.
***
Ръцете й неспокойно мачкаха полупразната цигарена кутия.
От доста време я боляха пръстите.
Искаше й се да намери ново убежище. Не вярваше да започне да пише отново.
Остана й Зеленобрадия и страхът от Безликите.
Но тя не беше виждала Безликите. Знаеше само това- трябва да се страхува от тях. Ако я видят, свършено е с нея.
Не можеше да си обясни защо така безрезервно вярва в джуджето.
Друг път ще мисли за това, не сега.
Сега трябва да намери ново убежище от напиращите в главата й думи на отчаяние.
Мислите й бягаха тежко по наклонената права на бездните, които сама създаде.
Ако само можеше да бъде свободна отново.
Полудяваше. Осъзнаваше го прекрасно, но не искаше да го каже на глас.
Сънищата й я измъчваха, но тя не беше свикнала да търси помощ. Нямаше да го направи и сега. По- добре да полудее…
– Каква лудория замисляш този път?- Зеленобрадия пак се появи от нищото.
– Прекъсна ми мислите. – оплака се Лейла.
– Я! – възкликна искрено учуден Зелената брада. – Ти мислиш?!
Лейла само изсумтя в отговор.
– Чудех се. – започна предпазливо тя, после размисли, вдигна глава и го погледна
с тъжните си очи. – Чудех се дали някога ще свърши.
Зелената брада примига и разчовърка един сплъстен кичур от косата си.
– Кое да свърши?
– Всичко това. Искам да бъде както преди. Не разбираш ли?! – тя се задъха.
– Какво?
– Искам да можех да пиша отново…
Думите почти замряха на гърлото й.
Светотатство! Какво светотатство! Цял живот искаше да бъде сива, а сега, когато наистина беше, се страхуваше и се мразеше. И искаше пак да е Различна. Искаше пак да впие разкървените си нокти в недостижимото. Искаше пак да се смее на другите. Искаше пак да я гледат отвисоко. Пак да й се подиграват, да я замерят с развалени ягоди, а тя да ги вдига от земята и да поднася към напуканите си устни.
Беше се хванала за странностите си като за спасителна сламка. А сега дори те й се изплъзваха. Искаше да хване безсмислената усмивка на Зеленобрадия и да я запрати в стената. Искаше да крещи, да дере отчаяно лицето му и да го моли да вярва в нея.
Вярата се изплъзваше, а налудния смях в главата й мъчеше всяка частица от съществото й.
Зеленобрадия следеше спокойно менящите се изражения на лицето й. Разбираше я по- добре, отколкото тя можеше да си представи. Изобщо за халюцинация беше доста съобразителен. Усмихна се гордо.
Той знаеше. Тя винаги щеше да остане писателка. Дори него беше създала почти човек.
***
– Художнико!
Тя викаше и тичаше към него с изранените си нозе.
– Спаси слънчогледите! Слънчогледите… спаси… слънчогледите…
Падна.
Препъна се и се търкулна по стръмния склон. Търкаляше се с бясна скорост надолу към…
Какво?
Той знаеше, че не може да я спаси. Никога не е можел. Можеше само да сподели живота й и да направи празнотата й по- малка, но не можеше да я излекува. Никой не можеше.
Очите от стената го гледаха безпомощно. Ветровете бяха утихнали.
Усмивките се стопиха, заменени от безмълвното падение на слънчогледите.
Сенките я следваха по петите от деня, в който пое за пръв път глътка въздух и уморено проплака.
Художникът го знаеше, сякаш винаги я беше познавал.
Махна с ръка и прогони видението. Зарови се в прашните си картини и се скри от реалността.
Бездънната празнота разяждаше и него. Как така успя да се изпразни? Толкова бързо се изхаби, раздаде… Така и не успя да събере влюбените си погледи, така и не подреди старите книги, която непозната ръка му беше подарила толкова отдавна. Така и не можа да обикне тихото си самотно съществуване, а все му се искаше повече.
Все търсеше величие. Все се стремеше към него, а достигайки го, изгаряше в пламъците му като нощна пеперуда, привлечена от ярко домашно огнище.
Дали някога щеше да спре оная изгаряще нужда от спомени? Дали щеше да види ден, в който не иска да бъде като другите?
Познаваше.
Тихо сипещият се сняг на зимите в живота му беше отнесъл със себе си радостта в очите му. Но той не се страхуваше за себе си.
Трябваше да опази слънчогледите.
И нея.
Неговата малка познайница, затворила се в непристъпен замък на края на света.
Мъртвите цветя се сипеха в краката му, а той не ги вземаше никога.
Погребана тишина се стелеше в душата му.
Привлечени от топлината на запалената свещ на масата, цветовете на новата му картина, последната, най- хубавата, се разпръснаха и го оставиха сам с ветровете в очите й.
Но ветровете бяха утихнали…

| Вашият коментар

Художникът, който нарисува вятъра – част III – нова и подобрена версия :)

III.
Зелената брада пуфна в стаята. Цъфна почти неочаквано. Пльосна се ефектно върху пода, размърда пръстите на краката си и примига.

– Мокра си като въшка.- констатира. – Трябва да оправиш покрива.

– Не искам. – съобщи Лейла спокойно.

Беше й писнало от него. Не го искаше сега, всред прекрасната буря, която ровичкаше в цялото и същество и я изпълваше с величие. Не го искаше и утре, когато следобедното слънце щеше да изсуши косата й и да изгори кожата й. Нямаше да го иска и после, когато доведе страхотиите след себе си.

„Писна ми от фалшиви богове. Искам само да съм свободна.”

Зелената брада я гледаше. Втренчено и неспокойно. Сякаш искаше да й каже нещо, а не му достигаше да го направи.

Лейла не му обърна внимание. Беше й доскучал. С неговата интересност и крайна комерсиалност, беше надушила нещо гнило в него. Буквално го беше надушила.
– Пак ли сънуваш художници? – присмя й се зеленобрадия.
– Не. – излъга тя. – Вече не сънувам.
– Сънуваш. – невъзмутимо я скастри той. – Какво беше този път?
– Нищо.
– Лейла.
– НИЩО!

Изпищя го почти истерично.

„Не можеш да ми говориш така, джудже.” , сопна се тя мислено. , „Ти си само плод на моето въображение. Не си съвсем истински.”
– Забравяш, че знам какво си мислиш, великанке. – продължи той, без да й обръща внимание. – Знам, че накрая ще ми кажеш. Не можеш да скриеш нищо от мен. Аз съм теб, нали знаеш?

Засмя се.

На нея не й беше смешно. Искаше да го накара да се махне. Искаше да я остави на мира. Тук, под чудовищната буря, която се изливаше отгоре й.
***
Художникът размаха победоносно четката.
Бледото лице го гледаше спокойно от платното.
Имаше нещо нечовешко в това лице.
„Това е Тя. Онази, която цял живот познавам, без никога да съм виждал. Нарисувах я. Дали сега ще стане истинска?”
Художникът придърпа столчето и се взря в тъмните очи на картината. Ветровете си играеха в зениците й.
„ Писателката.”, помисли си той.
Само тя имаше ветрове в очите си.
Замисли се за ветровете. Защо ли толкова години беше посветил на нелепата мечта да нарисува вятъра? Защо пък точно вятъра? Какво имаше толкова в него? А ще свършат ли някога въпросите му? А Писателката знае ли отговорите? Дали Тя може да рисува?
Вятърът е като сметището. (Дали наистина?)
Той отвява всичко отминало. (Къде е настоящето?)
Някъде между себе си и някой друг Писателката го чакаше под горящия кръст. Той знаеше, че и Тя го сънува.
„ О, моля те, ти, който не чуваш, нека само бъде истинска…”
Копнееше за истински богове. Копнееше за вяра.
Остана му пепелта от картината на красивото момиче с ветрове в очите.
***
Бог лющеше клони. Беше му омръзнало да развратничи с Безполовите.
Седеше на ръба на небето и гледаше безцелно надолу. Бяха минали много дни откак уби хората, които имаха криле. Новите му творения бяха доста по- забавни. Мънички и жалки като самия него, те се бореха неуморно и строяха упорито. Строяха като мравчици своите градове от лъжи и интриги. Грижливо хранеха и с обич отглеждаха жалкото си чувство за превъзходство.
Искаха да бъдат обичани и мразеха, когато не го получаваха. Строяха стени помежду си, сякаш това щеше да ги запази от собствените им демони, които скитаха безпризорни в тъмното. Криеха се зад маски, сякаш това щеше да прикрие вонята на гнило, излъчваща се обилно от разядените им меса.
Всичко това беше изключително забавно, но сега не му беше до това. Искаше му се всичките да млъкнат и да се продънят в Нищото. Такова главоболие го гонеше, че му идеше всичките да ги залее с огън и сяра.
Бог имаше махмулук. И го беше шубе от майка му.
Като по влаково разписание, Смъртта се явна точно с 2 часа закъснение. Застана пред него в цялото си великолепие на сифилистична курва и и размаха пръст заплашително.
– Слушай какво… – закани се тя. – Ще ти взема короната. То ти никак не можеш да управляваш. Толкова си смотан, че чак на мен ми смърди.
Бог наведе виновно глава, но всъщност никак не му се слушаше. Както вече се каза, главата го болеше и му идеше да си я разцепи.
– Казвам ти за последен път, маменце. Вземи ги стегни тия хора. Ами че те са по- лоши, отколкото бяха хората птици. Сред тях, маменце, така ми каза Чернилката, а ти знаеш, че тя никога не лъже, почнали да се раждат някакви Различни. Не ги знам какви са. Чернилката каза, че тия почвали да всяват смут сред нашите творения. Ам’ чи Божешко, как да ти кажа, царството ни е заплашено. Искам да се събереш с брат си, Нищото, и да нашибате едно хубаво Безликите. Тяхната работа е да пазят заблудата.
Нашето Богче съвсем беше забравило каква беше Заблудата.
– Така. – изпъчи се Смъртта и едната и цица падна с плонж на земята. – Утре да направиш Вселенски събор и да кажеш на попчетата си да събират повече пари от подопечните си. Тия църкви не сме ги строили за нищо. А, чух също така от Чернилката, тя ми каза така във фризьорския салон, докато ми залепяха единия крак, че папата си имал нова любовница. Миличко, да му кажеш, че старата ни харесваше повече. Тая много приказва, а и подозрително много ми прилича на дъщеря на Брат ти.
Смъртта се наведе, събра нещастната си цица, вдигна си полите, грижливо залепи едно отскуващо се парче плът от корема си, целуна синчето си (при което една част от устните и остана върху бузата му) и си тръгна.
Бог остана сам, махмурлия и замислен. Очакваше го доста работа.
***
Той я гледа, а в очите му се борят утро и залез.
Горящият кръст на върха на хълма чака срещата им.
Жалеещи, ръцете им се сливат в последна милувка.
Последните надежди се гонеха по каменните стълби на една забравена нежност, лежаща в немилост в калта на собствените им същности.
На котлона се грее сутрешно кафе.
Цигарата догаря и оставя след себе си вкус на нещо истинско и отдавна преживяно.
Светлите контури на прашлясалата картина в ъгъла потъмняват и се превръщат в сенки на самите себе си.
В косите му има оплетено перо от бял гълъб.
Слънчогледите изправят непобедими главици към слънцето.
Тя бяга, а следите й потъват в онова небитие, от което тя до смърт се страхуваше.
Мама ще й прочете приказка и всичко ще се стопи.
Мама никога не й е чела приказки.
Той протяга ръка към нея, а тя е прекалено далеч.
Тя вика, а никой не чува.
Тежки стъпки раздират самата тъкан на Вселената.
Разпада се.
Хората ли затъмниха небето?
Бог ли се смее така потресаващо?
***
Лейла се събуди и изпищя пронизително.
През дупката в покрива слънчевите лъчи сушаха косата й и горяха кожата й.

| Вашият коментар

Художникът, който нарисува вятъра – част II – нова и подобрена версия :)

II.
Ветровете вън рисуваха забравените усмивки на онези, които никога не се усмихваха. Беше странно да ги гледаш. Някак успокояващо страховиите лица в небето молеха за пощада, а Лейла не знаеше как да им помогне. Всъщност тя отдавна знаеше, че не може да помогне на никого. Нещо в нея се беше прекършило и преобърнало и заплашваше с дивното си присъствие всичко съществуващо. Искаше й се само нещо да можеше да бъде различно. Искаше й се да не трябва да бъде сама.

В празнините, които прогниваха вътре в нея, тя намери смисъл да разпери криле отново. Всъщност… едва ли имаше значение.
***

Художникът гледаше през прозореца настъпващата буря и му се искаше да беше видял по- малко бури в живота си. Искаше му се да беше слушал повече музика. Да не беше започвал да рисува никога. Искаше му се да не трябва да бъде… Различен.

От гангренясващите рани в ръцете му поникваха слънчогледи. Защо ли хората не искаха да ги видят. А той толкова искаше да им ги подари. Толкова искаше те да огреят живота им и да им дадат онова, което винаги са търсели.

А какво търсят винаги хората?

Истината? Какво за тях беше истината? Можеха ли изобщо да познаят истината?

А неговата истина? Той осмели ли се да я каже? Осмели ли се да я заяви открито, без да се свива в черното си палто и зимен шал? Без да поставя пред себе си бледите лица на недорисувани картини, които никога нямаше да завърши? Едва ли. Едва ли имаше значение.

Ако утре я видеше, какво ли щеше да й каже? Дали щяха да се срещнат по залез при горящия кръст на хълма? Дали тя щеше да го подмине? Дали знаеше, че я е сънувал цял живот? Дали щеше да успее да намери покой, когато прегърне коленете й? Дали щеше да го накара да повярва отново в жестоките безлики богове, чийто смях чуваше в главата си? Дали щеше да направи света мъничко по- цветен? Дали щеше да вари горчиво черно кафе късно вечер? Дали щеше да излее в него себе си? Дали щеше да може да й разкаже за страховете си?
Щеше ли да му каже името си?
***
Сънуваше дъжд. Сънуваше подгизнали ръце, от които растяха слънчогледи. Сънуваше птици, удрящи уплашени главици в помътнялото стъкло на приземната стаичка. Сънуваше бълбукащия звук на среднощно кафе.
Извика и се събуди. Огледа се и се сви тревожно в мокрите завивки. Покривът беше започнал да тече. Не искаше да го поправя. През дупката в тавана виждаше звездите.

Студът се просмукваше бавно в костите й, но тя не му обърна внимание. Студът нямаше значение. Той беше реален. Той беше отвън. Отвъд стените, които изгради около себе си, за да я пазят от останалите.

Искаше да стане и да пусне музика, но вероятно нещо щеше да гръмне от влагата. Остана си в леглото и се уви по- плътно в мокрите завивки.

Страшната лудост пълзеше към нея и тя знаеше, че пак ще го види. Мъничкия човек с босите крака и зелена брада. Онзи, който винаги я караше да отговаря на страшни въпроси и който винаги й разказваше истории, без да казва нищо. Онзи, в чийто поглед виждаше недоизказаните си съмнения и болезнените опити да надвие себе си.

ТЕ сигурно биха харесали неговата лудост. Сигурно биха го превърнали в свой бог и биха писали песни за него. Тя не можеше да напише и ред, защото той се криеше. Той се криеше от света, раздавайки му се. Събирайки себе си в разчупени парчета от бляскава същност, той се опитваше да научи другите как да бъдат като него.

Но тя знаеше. Тя чуваше историите, които той разказваше без думи.

ТЕ бяха такива. ТЕ виждаха само опаковката, а не разбираха вътрешното. Може би го разбираха, но не искаха да го изкажат. Първоначално и тя помисли, че той е хобит. Той не беше хобит. Той беше нещо друго, което едва ли някой можеше да определи. Той беше малкото човече с боси крака и зелена брада, което водеше след себе си страшната лудост.

| Вашият коментар