Художникът, който нарисува вятъра – част VI – нова и подобрена версия :)

VI.

Ветровете гонеха забравени стенания от другата страна на стъклото.
Викащи човечета си проправяха път през тълпи зазидани мисли и плачещи откровения.
Убийствени празноти се стелеха неканени из дълбоките същности на непозната истина.
Допити чаши сълзи се сипеха горчиво в неотваряната крепост на замръзнали ръце.
Художници драскаха слънчогледи с кървавите спомени на уплашените си души.
А Лейла пишеше.
За първи път от толкова години.
Пишеше за недоизпразнени емоции и отминали мигове самота.
Пишеше за вели липси и изгубени целувки.
А когато и ако се събудеше, чуваше несъществуващите гласове на вечните си спътници.
***
Художникът чакаше вдъхновение.
Забил одимен поглед в перваза, гледаше безкрайните крака на хората отвън. Цял живот от прозореца му се виждаха само краката.
„Що за живот е това?”, запита се Художника, „Когато не можеш да изпушиш дори една цигара на спокойствие?”
Работата беше там, че пак му бяха свършили парите за цигари. А с тях си беше отишло и вдъхновението.
Не беше продавал картина от Бог знае кога. Май и той не знае.
Предната вечер сънува в ръцете си Писателката.
После забрави.
Той винаги всичко забравяше.
***
Лейла приглади два непослушни кичура и загледа упорито Зеленобрадия. Гледаше го с онзи ужасен поглед, който той ненавиждаше, доколкото изобщо можеше да ненавижда нещо една халюцинация.
– Разказваше ми нещо, дребчо. – подкани го спокойно тя.
– Разказвах ти, ама вече не искам да ти разказвам. – замрънка обидено Зеленобрадия. – Ти пак ме Г Л Е Д А Ш.
Лейла се засмя и отмести поглед. Разбута фасовете в препълнения пепелник и пак устреми зелено – мътния си поглед в него.
– Прашни сини очи. – промърмори тя. – Помня прашни сини очи. Защо? Сънувам ги постоянно. Прашни сини очи… Не мога да се отърва от тях. Следват ме навсякъде. Бягам от тях като дявол от тамян, а те не искат да си отидат. Можеш ли да ги накараш да се махнат?
Зеленобрадия усилено зачовърка една незараснала раничка на коляното си и се направи на разсеян.
– Искам да знаеш, че не съм всесилен. – авторитетно заяви той след дълго мълчание. – Интересно мнение имаш за мен определено, но не съм всесилен. Аз знам само това, което ти не искаш да си признаеш. Аз съм само твоят разказвач на собственото ти минало.
– О, я млъквай! – изкомандва Лейла раздразнено. – За нещо, което аз съм създала, си доста скучен.
Зеленобрадия се засмя и с доста противен маниер погали лицето й.
– Хич даже не съм скучен, малка пикло! И отдавна вече не съм ти подвластен. Бях, докато бях малко, тъничко гласче в задната част на главата ти. Но от тогава изминахме доста път заедно. Не мислиш ли?
Лейла реши, че е по – добре да премълчи.
– Разказвай! – подвикна му и го погледна с ужасния поглед.
***
– Това се случи много отдавна. – подхвана той напевно. – Толкова отдавна, че никой не помни кога.
Бог беше още пеленаче.
Вселената беше толкова млада, че имаше нужда от едрата гръд на разпътната си майка, за да оцелява.
Тогава нямаше хора, нито животни. Нито каквото и да било.
Имаше само смърт.
Светът живееше в установеният правилник и Смъртта царуваше над всичко. Само дето… нямаше над какво да царува. Да, Вселената, заедно с евтината си майка, бяха под нейния скиптър, но беше адски безинтересно да се разправя с една проститутка и нейното ревливо отроче.
Тогава Смъртта реши да си роди един Творец, който да й сътвори истинско царство. Който да й даде подчинени, които тя да прибира в разцвета на силите им. За свое собствено удоволствие, не за нещо друго.
Когато тя си роди своя малък Творец, тя беше изправена пред трудната задача да го възпита и отгледа по своите собствени закони.
Резултатът обаче беше плачевен. Онзи изрод, който хората, които вчера величаеха като свой Бог, беше абсолютен нехранимайко. Не признаваше нищо и не слушаше никого. Роден като каприз от безплодието, той самият беше пълен с капризи.
Когато стана на подходяща възраст, за да твори, той създаде Човека, даде му част от своята искра и го пусна да се разхожда из пустинята. После се оттегли при анорексичната си майка да гледа сеир.
Човекът, създаден като каприз, от своя страна също беше изтъкан от капризност. Реши, че ще му е скучно да живее сам и си направи от кал Жена. На Жената и омръзна от само един мъж и си направи втори. После трети, после четвърти. И така се зароди едно цяло човешко потомство от Творци.
Само че на разлигавеният и млад Бог, му стана безинтересно. Затова лиши част от хората от дарбата на творението. Създаде градът и сградите. Създаде цивилизациите и даде на Човека Свободната воля. Благото на изборът.
Само че Човекът, със своята вродена разваленост, превърна избора в шанс и шарлатанство и създаде философията.
Устроил си един малък панаир, Бог се оттегли на небето сред своята сурия безполови да гледа какво се случва долу и да се забавлява. То си беше като да имаш специален вид кабелна телевизия. Само че непредсказуема и безплатна.
Човекът творец, или иначе казано- Сътворецът, обаче, се изнежи. Разлигави се и сградите спряха да са му достатъчни. Затова си построи нови. После създаде Обществото. После създаде Държавата.
Тогава на Бог му се догледа кеч и изнасили майка си, за да роди Войната.
Войната яхна една чисто нова метла, която току що задигна от зад вратата на една заядлива домакиня, и каза на властващите, че една държава не им е достатъчна и че кокошката на съседа е патка. Тогава младият Цар реши, че трябва да получи държава на съседа си и му сряза главата. Сложи лавров венец върху израстъка на раменете си и се нарече император.
Създаде Системата, за да държи в подчинение всички Сътворци и Несътворци.
Тогава се родиха Различните.
***
Тя знаеше. Той знаеше, че тя знае.
Знаеше, че неговите рози ще изранят краката й.
Въпреки че щеше да й подарява само Слънчогледи.
Тя знаеше. Той знаеше, че знае.
Знаеше, че неговото безверие ще изгори душата й.
Въпреки че той щеше да й подарява безкрайна вяра.
Тя знаеше. Той знаеше, че тя знае.
Знаеше, че неговата любов ще посиви съществото й.
Въпреки че той щеше да й подарява най – ярките цветове.

***
– И какво станало после? – запита Лейла авторитетно.
– Откъде да знам какво станало после? – сопна се Зеленобрадия. – Не му е сега времето да ти казвам. Я сядай да пишеш!
– Няма. – решително каза Лейла. – Не иекам да пиша никога повече. Искам да се П Р О Д Ъ Н И вдън земя, не разбираш ли? Те ми го взеха.
Зеленобрадия незаинтересовано поклати глава.
– Трябва да започнеш да правиш нещо. – каза той дълбокомислено и си придаде вид на истински мъдрец. – Не можеш вечно да спиш при своите прашни сини очи.
Лейла живо вдигна глава и започна да го Г Л Е Д А.
– Ти знаеш ли чии са?
– Знам, разбира се.
– Кажи ми!
– Никога няма да ти кажа, Лейла. Това сама трябва да го разбереш.
***
Бог хленчеше.
Защо хленчеше никой не знаеше. Той така, от време на време, напълно безпричинно си хленчеше. Сядаше в случайно подбрано място в Рая, сред случайно подбрана извадка от безполови и почваше случайно да хленчи.
В такива над целия свят валеше мътен дъжд, който убиваше всичко, до което се докосне.
Смъртта тъкмо си беше отишла и пак му беше напълнила главата само с глупости. Пак трябвало да вика брат си и да му говори. Какво да му говори? Бог не беше чул. Тук вече беше започнал да хленчи и думите на майка му се бяха загубили в Небитието.
Един заблуден безполов сложи нежно ръка върху хилавото му рамо в успокоителен жест. Бог така се ядоса, че се разврещя и цялата земя се разтресе.
Милите хорица долу се разтичаха безпосочно в подивяла паника.
Безполовият дръпна уплашено ръка и по женскиму нацупи пълните си устни, заявявайки, че Бог изобщо не го обича. После обидено си тръна, циврейки жално. Няколко от събратята му го последваха.
В този момент се появи Нищото.
(Изключително трудно е да се опише Нищото, тъй като за него не се знае почти нищо. Единственото, което някога бихме могли да знаем, тъй като е специално упоменато в Легендите, е, че то е притежавало доста внушителна на вид брада, която май е висяла… ами… в Нищото.)
Нищото се изкашля тактично, което по никакъв начин не наруши хленча на Бога. Накара го единствено да погледне драматично и да закрие лицето си в ръце с изключително театрален жест.
Нищото не му обърна внимание и направо пристъпи към въпроса.
– Майка идва в Нищото и ми каза, че трябвало да ми говориш. – каза той делово. – За какво ще ми говориш?
Богчето замига объркано, изчерви се цялото от страх и замънка:
– Ами то… така стана, че мама… ами аз… такова… малко се разстроих и…
– И ти си начело на този свят. – зацъка неодобрително Нищото. – Нищо. Не се учудвам, че децата ти са толкова калпави. Е, нямам цяла Вечност, говори! Всъщност… имам цяла Вечност, но нямам намерение да я прекарам, слушайки шизофренното ти хленчене.
Това явно раздразни Бога и той отривисто размаха ръце.
– Знам ли за какво трябваше да ти говоря? Май нещо за Различните. Помня ли?! Толкова много неща има за вършене. Маминка чула нещо от Чернилката, не помня какво… иска ти да се погрижиш…
– Идиот такъв! – прекъсна го Нищото. – За това вече говорихме! Погрижих се, въпреки че с различните ще е малко по – трудно, те като цяло са малко П О – Р А З Л И Ч Н И. Доста по- умни са от твоите изчадия и за съжаление са започнали да се приспособяват към условията, което прави залавянето им доста по- трудно. Но аз имам нещо предвид. Казах ти да кажеш на майка, че работя по въпроса. Каза ли й?
Бог наведе виновно глава.
– Не. – призна той.
Това съвсем разяри Нищото. Брадата му щръкна възмутено. Изобщо цялото му… ъм… нищо придоби доста заплашителен вид, тъй щото нашето Богче вече съвсем причинно захленчи от страх.
– Ти си напълно безполезен. Не разбирам защо майка те сложи начело и държи всичките ни разговори и решения да минават през теб.
Искрица бунт забушува в безцветните очи на Бог. Той вдигна обляното си в сълзи и сополи лице и погледна брат си право в… брадата:
– Изобщо не съм безполезен! Аз съм С Ъ З Д А Т Е Л! Аз създадох всичко това! Ако ме нямаше мен…
– … щяхме да живеем прекрасно. – довърши вместо него Нищото.
Бог се разскимтя. Безполовите му запригласяха.
– Като кокошкарник сте тука. – съобщи Нищото. – Отивам си. Вземи да се стегнеш. Нося ти дозата. Може и за това да е искала да ми говориш майка. Въпреки че тя не одобрява много- много твоите странни залитания към тия жалки опиати. Все едно. Взимай, радвай се!
Нищото му подхвърли презрително бялото запечатано пликче и изчезна.
Бог протегна жадно ръце към него, улови го нежно, а после с любов започна да гали грубата хартия.
Безполовите се разтичаха да донесат необходимите принадлежности.
Когато тънката игла се загуби в кожата му, на лицето на Бога цъфна блажена усмивка.
И на земята настана мир и хармония.

Advertisements

About deamortis

Метафора...
Публикувано на Без категория. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s