Художникът, който нарисува вятъра – част IV – нова и подобрена версия

IV.

Вдъхвайки горчивия вкус на онова минало, което не искаше да си припомня, Лейла се почувства безпомощна да спре сълзите си. Изведнъж се почувства безкрайно безсилна да победи или дори да пренебрегне страшните истории, които и разказваха покритите с чаршафи предмети, безредно нахвърляни из стаята.
Беше забравила какво е мълчание. Години наред беше говорила, беше тичала, беше плакала, беше се смяла, беше обичала и мразила. Беше забравила колко оглушителна е тишината.
Беше забравила колко силно е времето. Беше забравила как може да разруши стените от детството й и как може да прогони миризмата на току- що приготвени палачинки.
Тя опря лепкави ръце о перваза на прогнилия прозорец.
Мравките побързаха да покрият пръстите й.
Как така дори музиката успя да загуби значението си?
– Какво си се замислила толкова?- Зеления беше пристигнал неканен, както винаги.
Лейла не му отговори.
Опита се да обгърне с ръце тялото си, за да го защити от напиращата мравешка орда, но се оказа безуспешно.
– Лейла, няма никакво значение дали ме игнорираш. Това не ме прави по- малко реален за теб.
– Не те искам тук, Зеленчо. Искам да бъда сама.
Зелендобрадия се засмя.
– Ъм… моя прекрасна полудяваща приятелко, ти си си сама. Реално погледнато.
– Прекрасно знаеш какво искам да кажа.- сопна му се тя.
– Какво толкова намираш в една полуразрушена къща, че чак и сълзи смяташ да рониш?- живо се поинтересува Зеленобрадия и тикна калния си пръст право в мутрата на една нищо неподозираща мравка, която за миг спря сепнато, пообърка се, огледа се предпазливо и тихо заобиколи препядствието с присъщото си търпение.
– Всичко умира, дребосък.- каза Лейла тихо, сякаш самата тя не искаше да повярва на думите си.
Каза ги, а сякаш не искаше да признае, че е възможно да ги е казала. Сякаш не искаше да признае, че нещо някога може да умре.
Но ето, къщата от детството и се рушеше, още някак усещаше тежката миризма на загниваща плът, чуваше как свистят тихо спомените из празните стаи, виждаше полюшването на пердетата и се плашеше, че трябва да е отново тук, че трябва пак да се върне, да измине същия път… да полудее отново.
Струваше й се нереално. Струваха й се нереални раните в темето на човека, носещ се още в съзнанието й като мъждукаща светлинка. Потръпна и стисна здраво очи. Нетърпеливи пръсти бяха прогризали кожата до кокал. Изкривените устни потреперваха и се присмиваха на света, който ги беше изкривил.
– Накарай го да си иде.- гласът й излезе стържещ, удари се в олющената стена и се върна обратно, за да я зашлеви с цялата си сила.
– Сънуваш ли още?
Тя кимна. Не й се говореше за това.
– Художници?
– Ветрове. И безсъния.
– Как може да сънуваш безсъния?- присмя й се Зеленобрадия.
Той винаги й се смееше.
– Помниш ли, когато ми разказа за Безликите? Те ли му причиниха това?
– На онзи образ, който не можеш да изтикаш от съзнанието си ли? Да. Но той не го разбра. Така и не можа да ги види. А те бяха навсякъде около него. Той просто не пожела да отвори очи. Сигурно и ти няма да ги видиш…
Искаше й се да не ги види. Никога. Искаше й се да си тръгне оттук и никога повече да не се върне. Искаше й се да тича, да крещи, да руши…
– Не ме е страх от тях. Не ме е страх от никого.
Зеленобрадия се закикоти злорадо.
– Бая несигурна звучиш за смелчага, който не се страхува от никого.
После изпука и изчезна.
Лейла остана сама с призраците, бродещи жално из стаите.
***
Художникът вареше кафе.
Кафето бълбукаше жадно и разбиваше дивния си аромат в косите на Художника.
Отново валеше.
Той знаеше, че тя обича дъжда.
Мислеше за нея непрестанно. Виждаше я навсякъде околко себе си. Изрисува стените си с очите й.
Само в нейните очи имаше ветрове.
Улови го и го стисна здраво във възлестите си пръсти.
Най- накрая подчини вятъра.
Тогава и тя ще дойде при него.
Само ако… ако можеше да нарисува вятъра в очите й.
***
Ръцете й неспокойно мачкаха полупразната цигарена кутия.
От доста време я боляха пръстите.
Искаше й се да намери ново убежище. Не вярваше да започне да пише отново.
Остана й Зеленобрадия и страхът от Безликите.
Но тя не беше виждала Безликите. Знаеше само това- трябва да се страхува от тях. Ако я видят, свършено е с нея.
Не можеше да си обясни защо така безрезервно вярва в джуджето.
Друг път ще мисли за това, не сега.
Сега трябва да намери ново убежище от напиращите в главата й думи на отчаяние.
Мислите й бягаха тежко по наклонената права на бездните, които сама създаде.
Ако само можеше да бъде свободна отново.
Полудяваше. Осъзнаваше го прекрасно, но не искаше да го каже на глас.
Сънищата й я измъчваха, но тя не беше свикнала да търси помощ. Нямаше да го направи и сега. По- добре да полудее…
– Каква лудория замисляш този път?- Зеленобрадия пак се появи от нищото.
– Прекъсна ми мислите. – оплака се Лейла.
– Я! – възкликна искрено учуден Зелената брада. – Ти мислиш?!
Лейла само изсумтя в отговор.
– Чудех се. – започна предпазливо тя, после размисли, вдигна глава и го погледна
с тъжните си очи. – Чудех се дали някога ще свърши.
Зелената брада примига и разчовърка един сплъстен кичур от косата си.
– Кое да свърши?
– Всичко това. Искам да бъде както преди. Не разбираш ли?! – тя се задъха.
– Какво?
– Искам да можех да пиша отново…
Думите почти замряха на гърлото й.
Светотатство! Какво светотатство! Цял живот искаше да бъде сива, а сега, когато наистина беше, се страхуваше и се мразеше. И искаше пак да е Различна. Искаше пак да впие разкървените си нокти в недостижимото. Искаше пак да се смее на другите. Искаше пак да я гледат отвисоко. Пак да й се подиграват, да я замерят с развалени ягоди, а тя да ги вдига от земята и да поднася към напуканите си устни.
Беше се хванала за странностите си като за спасителна сламка. А сега дори те й се изплъзваха. Искаше да хване безсмислената усмивка на Зеленобрадия и да я запрати в стената. Искаше да крещи, да дере отчаяно лицето му и да го моли да вярва в нея.
Вярата се изплъзваше, а налудния смях в главата й мъчеше всяка частица от съществото й.
Зеленобрадия следеше спокойно менящите се изражения на лицето й. Разбираше я по- добре, отколкото тя можеше да си представи. Изобщо за халюцинация беше доста съобразителен. Усмихна се гордо.
Той знаеше. Тя винаги щеше да остане писателка. Дори него беше създала почти човек.
***
– Художнико!
Тя викаше и тичаше към него с изранените си нозе.
– Спаси слънчогледите! Слънчогледите… спаси… слънчогледите…
Падна.
Препъна се и се търкулна по стръмния склон. Търкаляше се с бясна скорост надолу към…
Какво?
Той знаеше, че не може да я спаси. Никога не е можел. Можеше само да сподели живота й и да направи празнотата й по- малка, но не можеше да я излекува. Никой не можеше.
Очите от стената го гледаха безпомощно. Ветровете бяха утихнали.
Усмивките се стопиха, заменени от безмълвното падение на слънчогледите.
Сенките я следваха по петите от деня, в който пое за пръв път глътка въздух и уморено проплака.
Художникът го знаеше, сякаш винаги я беше познавал.
Махна с ръка и прогони видението. Зарови се в прашните си картини и се скри от реалността.
Бездънната празнота разяждаше и него. Как така успя да се изпразни? Толкова бързо се изхаби, раздаде… Така и не успя да събере влюбените си погледи, така и не подреди старите книги, която непозната ръка му беше подарила толкова отдавна. Така и не можа да обикне тихото си самотно съществуване, а все му се искаше повече.
Все търсеше величие. Все се стремеше към него, а достигайки го, изгаряше в пламъците му като нощна пеперуда, привлечена от ярко домашно огнище.
Дали някога щеше да спре оная изгаряще нужда от спомени? Дали щеше да види ден, в който не иска да бъде като другите?
Познаваше.
Тихо сипещият се сняг на зимите в живота му беше отнесъл със себе си радостта в очите му. Но той не се страхуваше за себе си.
Трябваше да опази слънчогледите.
И нея.
Неговата малка познайница, затворила се в непристъпен замък на края на света.
Мъртвите цветя се сипеха в краката му, а той не ги вземаше никога.
Погребана тишина се стелеше в душата му.
Привлечени от топлината на запалената свещ на масата, цветовете на новата му картина, последната, най- хубавата, се разпръснаха и го оставиха сам с ветровете в очите й.
Но ветровете бяха утихнали…

Advertisements

About deamortis

Метафора...
Публикувано на Без категория. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s