Художникът, който нарисува вятъра – част III – нова и подобрена версия :)

III.
Зелената брада пуфна в стаята. Цъфна почти неочаквано. Пльосна се ефектно върху пода, размърда пръстите на краката си и примига.

– Мокра си като въшка.- констатира. – Трябва да оправиш покрива.

– Не искам. – съобщи Лейла спокойно.

Беше й писнало от него. Не го искаше сега, всред прекрасната буря, която ровичкаше в цялото и същество и я изпълваше с величие. Не го искаше и утре, когато следобедното слънце щеше да изсуши косата й и да изгори кожата й. Нямаше да го иска и после, когато доведе страхотиите след себе си.

„Писна ми от фалшиви богове. Искам само да съм свободна.”

Зелената брада я гледаше. Втренчено и неспокойно. Сякаш искаше да й каже нещо, а не му достигаше да го направи.

Лейла не му обърна внимание. Беше й доскучал. С неговата интересност и крайна комерсиалност, беше надушила нещо гнило в него. Буквално го беше надушила.
– Пак ли сънуваш художници? – присмя й се зеленобрадия.
– Не. – излъга тя. – Вече не сънувам.
– Сънуваш. – невъзмутимо я скастри той. – Какво беше този път?
– Нищо.
– Лейла.
– НИЩО!

Изпищя го почти истерично.

„Не можеш да ми говориш така, джудже.” , сопна се тя мислено. , „Ти си само плод на моето въображение. Не си съвсем истински.”
– Забравяш, че знам какво си мислиш, великанке. – продължи той, без да й обръща внимание. – Знам, че накрая ще ми кажеш. Не можеш да скриеш нищо от мен. Аз съм теб, нали знаеш?

Засмя се.

На нея не й беше смешно. Искаше да го накара да се махне. Искаше да я остави на мира. Тук, под чудовищната буря, която се изливаше отгоре й.
***
Художникът размаха победоносно четката.
Бледото лице го гледаше спокойно от платното.
Имаше нещо нечовешко в това лице.
„Това е Тя. Онази, която цял живот познавам, без никога да съм виждал. Нарисувах я. Дали сега ще стане истинска?”
Художникът придърпа столчето и се взря в тъмните очи на картината. Ветровете си играеха в зениците й.
„ Писателката.”, помисли си той.
Само тя имаше ветрове в очите си.
Замисли се за ветровете. Защо ли толкова години беше посветил на нелепата мечта да нарисува вятъра? Защо пък точно вятъра? Какво имаше толкова в него? А ще свършат ли някога въпросите му? А Писателката знае ли отговорите? Дали Тя може да рисува?
Вятърът е като сметището. (Дали наистина?)
Той отвява всичко отминало. (Къде е настоящето?)
Някъде между себе си и някой друг Писателката го чакаше под горящия кръст. Той знаеше, че и Тя го сънува.
„ О, моля те, ти, който не чуваш, нека само бъде истинска…”
Копнееше за истински богове. Копнееше за вяра.
Остана му пепелта от картината на красивото момиче с ветрове в очите.
***
Бог лющеше клони. Беше му омръзнало да развратничи с Безполовите.
Седеше на ръба на небето и гледаше безцелно надолу. Бяха минали много дни откак уби хората, които имаха криле. Новите му творения бяха доста по- забавни. Мънички и жалки като самия него, те се бореха неуморно и строяха упорито. Строяха като мравчици своите градове от лъжи и интриги. Грижливо хранеха и с обич отглеждаха жалкото си чувство за превъзходство.
Искаха да бъдат обичани и мразеха, когато не го получаваха. Строяха стени помежду си, сякаш това щеше да ги запази от собствените им демони, които скитаха безпризорни в тъмното. Криеха се зад маски, сякаш това щеше да прикрие вонята на гнило, излъчваща се обилно от разядените им меса.
Всичко това беше изключително забавно, но сега не му беше до това. Искаше му се всичките да млъкнат и да се продънят в Нищото. Такова главоболие го гонеше, че му идеше всичките да ги залее с огън и сяра.
Бог имаше махмулук. И го беше шубе от майка му.
Като по влаково разписание, Смъртта се явна точно с 2 часа закъснение. Застана пред него в цялото си великолепие на сифилистична курва и и размаха пръст заплашително.
– Слушай какво… – закани се тя. – Ще ти взема короната. То ти никак не можеш да управляваш. Толкова си смотан, че чак на мен ми смърди.
Бог наведе виновно глава, но всъщност никак не му се слушаше. Както вече се каза, главата го болеше и му идеше да си я разцепи.
– Казвам ти за последен път, маменце. Вземи ги стегни тия хора. Ами че те са по- лоши, отколкото бяха хората птици. Сред тях, маменце, така ми каза Чернилката, а ти знаеш, че тя никога не лъже, почнали да се раждат някакви Различни. Не ги знам какви са. Чернилката каза, че тия почвали да всяват смут сред нашите творения. Ам’ чи Божешко, как да ти кажа, царството ни е заплашено. Искам да се събереш с брат си, Нищото, и да нашибате едно хубаво Безликите. Тяхната работа е да пазят заблудата.
Нашето Богче съвсем беше забравило каква беше Заблудата.
– Така. – изпъчи се Смъртта и едната и цица падна с плонж на земята. – Утре да направиш Вселенски събор и да кажеш на попчетата си да събират повече пари от подопечните си. Тия църкви не сме ги строили за нищо. А, чух също така от Чернилката, тя ми каза така във фризьорския салон, докато ми залепяха единия крак, че папата си имал нова любовница. Миличко, да му кажеш, че старата ни харесваше повече. Тая много приказва, а и подозрително много ми прилича на дъщеря на Брат ти.
Смъртта се наведе, събра нещастната си цица, вдигна си полите, грижливо залепи едно отскуващо се парче плът от корема си, целуна синчето си (при което една част от устните и остана върху бузата му) и си тръгна.
Бог остана сам, махмурлия и замислен. Очакваше го доста работа.
***
Той я гледа, а в очите му се борят утро и залез.
Горящият кръст на върха на хълма чака срещата им.
Жалеещи, ръцете им се сливат в последна милувка.
Последните надежди се гонеха по каменните стълби на една забравена нежност, лежаща в немилост в калта на собствените им същности.
На котлона се грее сутрешно кафе.
Цигарата догаря и оставя след себе си вкус на нещо истинско и отдавна преживяно.
Светлите контури на прашлясалата картина в ъгъла потъмняват и се превръщат в сенки на самите себе си.
В косите му има оплетено перо от бял гълъб.
Слънчогледите изправят непобедими главици към слънцето.
Тя бяга, а следите й потъват в онова небитие, от което тя до смърт се страхуваше.
Мама ще й прочете приказка и всичко ще се стопи.
Мама никога не й е чела приказки.
Той протяга ръка към нея, а тя е прекалено далеч.
Тя вика, а никой не чува.
Тежки стъпки раздират самата тъкан на Вселената.
Разпада се.
Хората ли затъмниха небето?
Бог ли се смее така потресаващо?
***
Лейла се събуди и изпищя пронизително.
През дупката в покрива слънчевите лъчи сушаха косата й и горяха кожата й.

Advertisements

About deamortis

Метафора...
Публикувано на Без категория. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s