Художникът, който нарисува вятъра – част V – нова и подобрена версия :)

Слизаше често до градчето в подножието на планината и ходеше до параклиса за всеки празник. Да запали свещичка и да се помоли, както я беше учила майка й.
Не можа да разбере сляпата вяра на майка си в по- висша сила. С годините възприе привичките й, обаче.
И все така мълчаливо палеше свещички в празния храм на всеки празник.
Протягаше премръзналите си ръце към живата им топлина и тихо прошепваше по някоя полузабравена молитва за мъртвите.
После отиваше до бакалницата и си купуваше кафе. Чакаше го да изстине, а после го пиеше бавно, с наслада.
Гледаше тичащите деца в парка и искаше отново да бъде дете. Да ходи по горещите плочки в двора на баба си и да мрънка, че стъпалата й горят, а баба й да я гледа със строгия си, зеленикавосин, поглед и да й казва, че трябва да го прави, ако иска да бъде здрава.
Ето един човек, който безумно беше обичала. Единственият истински човек, който беше познавала в живота си.
Така й не успя да й каже какво означава за нея.
Денят беше мъглив и тя се уви плътно в черното си палто, което не сваляше никога.
Обичаше този мрачен, мъглив град. Мрачната си, мъглива къща без покрив на върха на хълма.
Крачеше бързо и притискаше палтото около тялото си, а мислите в главата й яростно се гонеха, притичваха покрай ъглите на съзнанието й, излизаха на светло за малко, а после пак се скриваха.
Ето я къщата с бяла мазилка в края на града, по- нагоре е чешмата. Носят всеки ден вода в големите шишета и тя се оплаква, че са прекалено тежки, а баба й се кара, че е голямо мрънкало и взима шишетата от ръцете й. Тя не спря да се учудва на почти нечовешката й сила.
Баба й говори нещо, но тя не я слуша, само диша свободно, с пълни гърди здравия въздух и топлото й присъствие.
Неусетно гласът й я увлича и тя учудено зяпва в нея. После се препъва в каменистата пътека, а баба й я подхваща здраво.
После се прибират вкъщи и оставят шишетата. Няколко на двора, да се топли слънчева вода, а другите вкъщи, да стои студена, да дава отмора в лятната жега.
Тя се прибира вътре, а вън неуморните бабини крачета тропат по каменната настилка. Няма да спрат скоро, баба пак си е начертала план за действие.
Затваря очи, отпусната от тихия ромон на ръцете й.
О, чудни ръце имаше баба! Винаги бяха навсякъде, правеха всичко тихо и незабележимо, без думи, без предупреждения, без хвалби. Винаги нещо чоплеха, не спираха. Малките им пръстчета плетяха пуловери, жилетки, терлици, миеха рани, дрехи, търкаха кожата й до червено.
Винаги си беше мислела, че тази жена никога не може да умре.
А ето че си отиде. Отиде си и я остави сама.
Не… Лейла първа я остави, за да иде на глупавата си среща. За да се смее, за да бъде щастлива.
Никога нямаше да си го прости…
Взря се упорито в блажения образ на Христос.
„А ти кой си, дърводелски сине?”
Не. Не бива така. Той е бог, ще я накаже, ще я хвърли в мрачните огньове, ще я мъчи цяла вечност.
А не беше ли ад животът? Не беше ли ад цялата земя? Не беше ли адът тук, долу?…
Не стоеше ли той там, високо, не се ли смееше противно в главата й, сляп за мъката, сляп за злото, за самотата? Не стоеше ли там той, безразличен, измил ръцете си от отговорност със свободната воля?
Не. Не бива така…
Той е бог…
Ще я накаже…

Advertisements

About deamortis

Метафора...
Публикувано на Без категория. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s