Художникът, който нарисува вятъра – част VII – нова и подобрена версия :)

VII.

Вик.
Някой стъпва леко в периферията на познатото.
Вик.
Пулсираща светлина с непознат източник.
Вик.
Празнини, зарастващи отвътре.
Вик.
Тропащи крака и непозната мелодия.
Вик.
Художници рисуват.
Страх.
Нещо отново се променя.
Ужас.
Някой идва и никой не може да го спре.
Отчаяние.
Времето се рони под прегорели пръсти.
Безумие.
Крещящи акорди шарят безцветия по стената.
Вик.
Утрото никога не идва само.
Вик.
Вътрешна изчерпаност.
Писък.
Плясък на криле.
Болка.
Дупки от цигари по кожата.
Бяство.
Поредният сън на уморени очи.
СЪБУДИ СЕ!
***
Лейла изпищя диво и разхвърля завивките, търкулвайки се от леглото.
Зеленобрадия не закъсня и тупна меко на пода, гледайки я учудено.
– Събуди ме.
– Ти не спиш. – задъхано прошепна Лейла.
Зеленобрадия не отговори. Само я гледаше.
Тя се обърна и придърпа завивките.
Отново валеше.
Дъждовете я обгръщаха и рисуваха около нея непознати светове и причудливи форми. Тя ги гледаше с възхищение, подхващаше ги с малките си ръце и после ги пускаше да вървят по пътя си.
Към вечността.
***
Художника вареше кафе и чакаше посетители. Толкова отдавна никой не беше идвал, че той беше забравил какво е да разговаря с друго човешко същество. Понякога му се струваше, че езикът му е ръждясал и ако се опита да отвори уста и да произнесе нещо, ще излезе само скърцане.
За целта си беше облякъл най- малко раздърпания костюм и си беше подстригал брадата, само че резултатите не бяха особено окуражителни. Все си приличаше на дивак. Само очите му блестяха с някакъв неуловим и покоряващ пламък.
Пръстите му се свиваха, сякаш стискайки някаква невидима преграда, ръцете му се потяха, а той пухтеше нервно и превъзбудено.
Може би ТЯ щеше да дойде.
Не вярваше много в това, а и беше решил, че дори и да дойде, ще я отблъсне, ще я изхвърли от живота си, ще я накаже, задето го накара да я чака толкова.
Не, няма да я обича. Няма да й подари разранената си същност. Няма да й подари зашитите си рани, нито слънчогледите, греещи в ъгъла.
Известно време крачи, палейки цигара от цигара, на няколко пъти за малко да подпали стаята, хвърляйки незагасената си цигара върху купчината картини до леглото. После се кротна, седна на грубия стол и зачака.
***
Лейла вървеше по замръзналите улици и чакаше първия сняг. След нея вървяха сенките на недописани разкази в минало време. А пред нея самата нямаше нищо, само безформени очертания на хора без имена и лица, еднакви, сиви, обикновени.
Стремленията й се бяха разбили в скалите на реалността и тя беше загубила способността да мечтае.
Нищо никога не се случваше.
Сякаш тя и онзи, който рисуваше ветрове, бяха изхвърлени в един – единствен миг безвремие, който никога не продължаваше напред. Сякаш бяха затворени в една обгоряла крепост на самотност и ненавременност, в която загубиха мислите и чувствата си.
Усещаше как става все по – студена и безчувствена. Ледовете започваха да сковават цялата вътрешност, която някога беше притежавала.
Не искаше никой до себе си.
Нито Зеленобрадия.
Не искаше Художници.
Художникът не може да получи име.
Искаше да пропада все повече и повече. Искаше да може да усети болка. Искаше да се страхува.
Искаше да вали.
Искаше да пише отново.
Искаше…

Advertisements

About deamortis

Метафора...
Публикувано на Без категория. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s