Художникът, който нарисува вятъра – част VII – нова и подобрена версия :)

VII.

– Няма ли да ми разкажеш пак история? – запита Лейла с най- невинния поглед, на който беше способна.
– Мисля да не го правя. – озъби се Зеленобрадия. – Исках да ти разкажа прекрасна история, които никога нямаше да запомниш, ама и ти си една… само ме Г Л Е Д А Ш.
Лейла запърха с мигли.
– Изобщо не те гледам. Гледах в краката ти. Как изобщо живееш с толкова мръсни стъпала?
Зеленобрадия само изсумтя и инстинктивно се опита да прикрие с ръце краката си.
– Бях забравил колко противна можеш да си, когато не си депресирана. Защо, между другото, не си депресирана?
Лейла се засмя почти жизнерадостно.
– Сънувах почти хубав сън. Не помня точно какво беше, но беше прекрасно. Помниш ли, че ти разказвах за ветровете?
Зеленобрадия кимна.
– Ветровете бяха утихнали.
– Казваш го все едно е нещо хубаво.
– Ами то е такова. Хубаво е, че са утихнали. Мога да се насладя на миговете, преди да се развилнеят отново. Тогава пак ще дойдат лошите сънища. Пак ще започнат да валят зимни дъждове и аз пак ще мразя света. А сега съм щастлива. Дори ти ми харесваш, колкото и да си измислен.
– Знаеш ли, Лейла, днес съм те хванал разговорлива… никога не си ми казвала защо си се навряла в тази противна къща накрая на света, съвсем сама, откъсната от всичко и всички?
Лейла се усмихна.
– Мислех, че знаеш всичко. – самодоволно каза тя.
Зеленобрадия възмутено поглади брада.
– Казах ти, че знам само това, което ти не искаш да си признаеш.
– Може и това да не искам да си призная.
– А, не. Това определено не го криеш и от самата себе си.
– А може би го крия.
– Ще престанеш ли да си играеш на думи с мен?
– Никога.
– Ще ми кажеш ли?
– А ти ще ми кажеш ли за прашните сини очи?
– Вече ти казах. Това не е моя работа.
– А чия е?
– Твоя.
– Кажи ми и ще ти кажа.
– Какво?
– За очите. Защо ме преследват?
– Защото ги обичаш.
– Но чии са?
– Няма да ти кажа.
– Кажи ми.
– Отвратително малко момиченце! Аз да не съм ти играчка? Аз съм истинска халюцинация, а ти се правиш на особено интересна. Тази вечер никак не те харесвам.
– Това изобщо не ме интересува.
Зеленобрадия само изпръхтя. Загледа се високомерно в счупения часовник на стената и пусна цветиста псувня за течащия покрив, която Лейла реши тактично да игнорира.
– Твоите странности отдавна започнаха да ме смущават. – замислено каза той. – Не мисля, че ти подобава да си вечно мокра от дъжда или изгоряла от слънцето. Искрено ме учудва как не си хванала пневмония.
– Изключително здрава съм. А знаеш ли, казват, че лудите Господ ги пази.
– Може. В тази категория определено се вписваш. – опита се да се заяде Зеленобрадия.
Напълно безуспешно.
– Изобщо не можеш да ме ядосаш. Днес съм Щ А С Т Л И В А.
– Никак не те разбирам понякога.
– Не ти и трябва.
– Уморих се от тази игра. Не можеш ли да се депресираш отново?
– Не искам. Искам да съм щастлива.
– Не можеш.
– Мога. Ти не ми позволяваш.
– Така е. Защото си много по- интересна, когато си депресирана. Днес изглеждаш толкова обикновена. Чак ми се повдига от теб.
Лейла се направи, че не е чула.
– Искам да ти кажа за ветровете.
– Какво за тях?
– Някой някъде там се опитва да ги нарисува. Не знам защо. Някаква странна мания да улови вятъра. Ужасно е. Понякога дори ми домъчнява за него. Представяш ли си колко ужасно е цял живот да преследваш една мечта и когато успееш да я докоснеш, тя да се изсипе отгоре ти и да те смаже?
– Не бих могъл. Аз не мога да мечтая.
– Разбира се, че можеш. Аз съм те измислила, значи можеш да мечтаеш.
– Не, не мога, Лейла. Преди, когато бях в главата ти, имах мечти, истински мечти, каквито ти си имала някога. Исках всичко онова, което ти искаш, и бях готов да ти помогна да постигнеш всичко. Сега вече не искам нищо. Опразних се.
– Не, не си. Аз не съм се опразнила.
– Така си мислиш и ти се иска да е вярно, но не е. Останали са само твоите ветрове и художници. Извън тях нямаш нищо. Кажи ми истината, откога не си писала?
Лейла се сви сякаш я бяха ударили с нещо тежко.
– Не искам да говоря за това.
Зеленобрадия се усмихна и прие нова стратегия.
– Щастието е изключително просто. Не мислиш ли? Всеки път, когато си самотна, всеки път, когато всичко ти тежи, всеки път, в който мразиш, всеки път, в който искаш да бягаш, мислиш, мислиш за всичко усилено и говориш, и пишеш, и търсиш. А сега си плоска. Обикновена. Водим безсмислен разговор за безсмислени неща. Как можеш да искаш да бъдеш безсмислена?
– Не искам да нося маски вече. Искам да бъда обикновена. Не искам да се крия вече в тази къща с прогнил таван. Искам да съм там, отвън, да се смея с другите, да обичам с другите, по обикновен, прост начин. Не искам никога повече да сънувам. Искам да спя без сънища и да се събуждам отпочинала. Не искам да пиша никога повече. Не искам думи. Думите само ме объркват и ме карат да мисля, че нещо може да е по- различно. Но то никога не става. Само си хвърлям прах в очите и се убеждавам, че мога да постигна нещо. Истината е, че няма нищо по – голямо от това да бъдеш някой в очите на някой, който те обича. Искам само да бъда обичана. Никога не съм се чувствала така.
– Това излияние ме побърка съвсем. Наистина ли си толкова прозаична?
– А може би съм. Какво от това?
– Нищо от това. Нищо не следва. Абсолютно нищо. Само моето разочарование. Но на това трябва да си свикнала.
– А не съм. Не съм свикнала. Чие одобрение чакам, сама не знам.
– Доста рационално казано. Откога подхвана толкова рационалистичен поглед към живота?
– От никога. Просто твоите приказки ме умориха. Не искам да се страхувам вече. И определено не искам да бъда силна. Ако всеки път, в който прозирам истини, ако всеки път, в който отварям наистина очи, ще трябва да се страхувам от Безликите, то тогава не искам да прозирам нищо и изобщо не искам да отварям очи.
– Очаквах повече от теб.
– Ти обаче не се отказваш. Просто трябва да ме накараш да се чувствам зле. И какво като не искам да вярвам в това, което ми казваш? Това трябва да ме прави лоша? Или може би приказките, които ми разказваш, трябва да ме правят по- умна? Не мисля, че много съм спечелила през времето, в което те познавам. Не мисля, че и много ще спечеля. Мисля, че единствената ти цел е да ме побъркаш още повече. Не смяташ ли, че вече съм достатъчно объркана, за да губя тънката нишка между реалността и илюзията? Вече започвам дори да се съмнявам в собственото си съществуване.
– Ето това е смислено. Имаш пълното основание да се съмняваш. И ако стигнеш до заключението, че не съществуваш, ще си напълно права. Ти не съществуваш. Съществува илюзия за теб, която е възприела образ, който другите искат да съществува. Съществуваш, защото си нужна на някого.
– Това е глупаво. На кого бих могла да бъда нужна? Била съм сама цял живот. Никой никога и за нищо не ми е помагал. И така ми е по – добре. Ако някой трябва да разчита не мен, не знам дали ще мога да се справя. Прекалено дълго съм се грижила само за себе си. Не ми се струва реалистично да повярвам, че някой може да е наистина щастлив с мен. А това е важно, без значение какво казваш ти. Хората съществуват, за да са щастливи, а не да търсят истини. Истините само ги нараняват. Затова са скрити от тях. Хубаво е да живееш в прост свят, с прости граници, които можеш да прозреш и с които можеш да се примириш. Трудно е да сътворяваш собствен свят. Още по – трудно е, когато трябва да се бориш с демоните в него.
– А не е ли това, което те прави истинска?
– Аз самата вече не знам кое е истинско. И дали изобщо съществува такова понятие като истинско. Понякога мислите ми са толкова объркани, че сама не мога да намеря началото и края. Това живот ли е, кажи ми? Живот ли е да се събуждаш всяка сутрин и да не помниш какво е минавало през главата ти вчера? Живот ли е да чуваш страшни смехове през цялото време, а да си възпитавана да вярваш в изначалната доброта и загриженост на същата тая висша сила, която се смее, доста противно при това, в главата ти постоянно, без нито секунда почивка? Честно, понякога си мисля, че този смях ме е подлудил.
– Той те подлуди наистина. Само че не беше дело на никаква висша сила.
– Разбирам. Сега съм уморена. Върви си. Остави ме. Искам да спя… искам да спя без сънища…
***
Художникът танцуваше. Танцуваше странен танц, който сам беше измислил. Беше решил, че именно тези тромави движения, които педантично изпълняваше в последния половин час, ще му докарат Писателката и ги изпълняваше точно и последователно, без да отвори очи, без да спре дори за миг.
В общи линии целия танц се състоеше в странно подскачане и удряне на главата в тавана, при което цялата стаичка се тресеше, боите падаха шумно по пода, картините стенеха ужасно, кафето се разливаше по масата и се смесваше с топлите цветове на недорисуваната картина, захвърлена някъде наблизо.
Липсата го изпълваше целия. Липсата беше толкова остра, че той усещаше, че не може да живее и миг без нея.
Тази любов, родена толкова късно в живота му, след като беше обичал хиляди пъти, след като се беше раздавал на десетки жени, след като ги беше обичал за малко, а после ги беше оставял, уморен от тяхната еднаквост, внесе любопитство и настървение в изхабеното му съществуване. Единствения смисъл, който можеше да открие, беше заровен дълбоко във ветровете, затихнали в очите на стената.
Малката писателка, скрита в своя непристъпен замък на върха на хълма.
Нарисува я хиляди пъти. Целува платната с жажда, която не подозираше, че може да изпитва. Гали бледите, студени очертания на малките й пръсти. Моли се беззвучно, отчаяно, всеодайно. Моли се само за един поглед, само за една усмивка, само за едно докосване. Моли упорито картината, коленичил покорно пред мрачния поглед, който го изпиваше. Коленете му вече кървяха.
А тя все не идваше и все мълчеше.
О, защо не се смиляха боговете и защо не даряха живот в тази картина, която той нарисува с толкова любов?
Знаеше, че трябва да я чака при горящия кръст на хълма. Беше обходил толкова хълмове, беше падал в лоното на толкова кръстове, беше палил толкова параклиси, за да привика чрез пламъка срещата им. А срещата все не идваше и нея все я нямаше.
Нямането беше станало част от него. Нямането изпълваше със страст живота му.
Танцът продължаваше, съпроводен от странна музика, идваща от другия край на улицата. Нещо тупкащо и тракащо се приближаваше към вратата. Художникът го усети бегло, после пак се съсредоточи в танца.
Нека дойдат!
Нека най – накрая го хванат!
Колко още можеше да се крие без нея?
Музиката заглъхваше в тръпнещи талази, темпото се усили, после забави, Художникът подскочи тромаво, чу се пукот от пречупена греда, капка почти черна кръв се разби в мръсотията на непочиствания цяла вечност под.
Нещо вътре в него се скъса и той падна подкосен в последна молитва.
После стана, изтри със замах напиращите сълзи в очите си и се отрече.
От всичко.
От нея, от себе си, от боговете, които мълчаха, от хората, които го мразеха, от тишината, която го разяждаше, от самотата, която го измъчваше, от страстта, която не му даваше да затвори очи, от дивните видения, които го преследваха.
Отрече се от горящия кръст на върха на хълма, от слънчогледите, които тя толкова обичаше. Подхвана нежно смеха й и го изхвърли от главата си.
После седна и се втренчи в мрачните очи на стената.
Ветровете отново се бяха разбушували.

Advertisements

About deamortis

Метафора...
Публикувано на Без категория. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s