Художникът, който нарисува вятъра – част I – нова и подобрена версия :)

В стаята беше тъмно. Странни сенки пробягваха по белотата на отсрещната стена и го караха да се чувства особено затворен, някак чудно зазидан вътре в себе си.

Светът от другата страна беше различен. Караше го да се свива на бодлива топка и да се крие. Винаги да се крие. Играта на криеница беше превърнала живота му в едно непрестанно надбягване с времето, в което никой никога не побеждаваше. Някой някога го беше хванал в капан и той бе отказал да се опитва да се измъкне.

Не можеше да помръдне. Безликите бяха затегнали въжетата.

Уплаши се.

Беше му омръзнало да е уплашен.

***

Вън нещо скърцаше и скимтеше.

Онова, което скърцаше, беше снега, а скимтящото беше старото куче, което от край време беше решило да живее до прозореца.

Вече беше спрял да го забелязва.

Покрай него нахвърляни се въргаляха омацани платна, мръсни чаши недопито кафе, празни бутилки и няколко разпилени мечтания, които тропаха упорито по стъклото, молейки се да ги пусне вътре.

Рисуваше разпадащи се цветове и полузабравени мелодии. Рисуваше бездната, която представляваше собствената му същност, в която се загуби преди толкова много години.

Искаше да види истини, а намери само назъбени парченца заедност от другата страна на стъклото.

Потопи четката и мацна широко тъмно петно върху платното.

Самотата беше ежедневие.

В странността на самия себе си, той откри за какво да се хване.

Чудно му беше.

Как може хората да си нямат лица?

Искаше му се да нарисува времето по същия този начин, по който то винаги му се изплъзваше, а вече пръстите го боляха от безсилие.

Спря.

Отдръпна се.

Погледна.

През белотата на мечтанието, се бяха ширнали черни кръгове усамотение.

Мълчанието е болест.

Вярата в нещо по- велико от него се беше изпарила дори от рисунките му. Вече се беше уморил да живее. Беше се уморил да бъде сам. Беше се уморил да се уповава на онзи Безлик Бог, който винаги мълчеше. Беше се уморил да моли, да сипва сол в раните си или да се опитва да ги зашие. Беше се уморил да събира парчетата от онзи неподредим пъзел.

По някакъв странен начин умората беше това, което го държеше жив. Изпълваше живота му с моменти наситеност, която той не беше подозирал, че би могло да има. Правеше ръцете му треперливи, а волята му непреклонима. По някакъв странен начин умората се беше впила в най- дълбоката му същност. Беше се вплела неотделимо в мислите му. Беше като някаква съвсем отделна реалност, където всичко беше мрачно и изгубено.

Прозорчето неочаквано се отвори и през него нахлуха студени ветрове и северни сияния. Заедно с тях скимтенето стана по отчетливо.

„Защо скимти това проклето куче?”, помисли си Художникът.

Може би и то искаше човешка ръка, която да го гали и обича.

А дали наистина хората си имаха ръце?

Дали не живееха в един свят от размазаност и празнини, които нищо не може да запълни?

Дали можеха да разрушат стените си или всеки път, удряйки глави в тях, ги правеха само по- високи?

***

Лейла лежеше на перваза и гледаше вяло навън. Всичко вътре в нея се беше оплело и объркало тъй, щото не знаеше вече кое е правилно и кое не.

Беше мразила през целия си живот. Беше мразила начина, по който някой винаги влизаше, за да я прекъсне. Беше мразила думите, които винаги са едни и същи, а когато не са, се крият странно по ъглите си и стават недостижими за съзнанието й. Беше мразила хората, които непрекъснато се опитваха да я модифицират и ограничават. Беше мразила калъпите, в които се опитваха да я набутат. Беше мразила приятелите, които й казваха каква трябва да бъде. Беше мразила изискванията, които всички имаха към нея. Беше мразила човешкото в себе си, което по никакъв начин не можеше да преодолее. Беше мразила живота, който я вреше вечно в миши дупки. Беше мразила ограниченото си въображение, което никога не й даваше онова, от което имаше нужда. Беше мразила начинът, по който винаги се губи в себе си. Беше мразила това, че забравя, че има нещо друго освен собствения й празен и обгорял свят от почти достигнати мечти и страшни желания.

Винаги крещеше. Крещеше на майка си, защото влизаше в най- неподходящите моменти. Крещеше на разказите, които винаги поемаха по собствен си път и изобщо не им пукаше за контрола, който тя се опитваше да наложи върху тях. Крещеше на грешките, които правеше. Крещеше на учителите си, които я виждаха като определеност. Крещеше на хората около себе си, които не уважаваха правото й на безверие и безсилие. Крещеше на съдбата, която я затвори в един омагьосан кръг от високи изисквания и очаквания. Крещеше на себе си, понеже не беше способна да се обича.

В нея имаше нещо развалено. Имаше дни, в които тя почти успяваше да го подуши. Искаше да се бори с него, а някак все не й оставаха сили.

Загубена в опитите си да спасява другите, тя забрави как да спаси себе си.

Искаше само да намери нещо истинско, за което да се хване, в което да се влюби, в което да повярва и което да даде смисъл на живота й, който тъй или иначе някак си се беше превърнал в безсмислена поредица от събития, които нямаше как, а и не искаше да организира.

Паметта й беше решила да се прекърши и тя беше изгубила магията на ежедневието. Останаха й жалки отломки от това, което някога беше, изпарения от горещо, горчиво, кафе и думи, които си нямаха значения.

Светлините, които си играеха  на стената, започваха да избледняват, докато накрая се претвориха в жалки сенки- идеи, които притичваха уплашено, а после изчезваха безследно.

Тези дни й се струваше, че някой я преследва. Още не знаеше кой. Беше прекалено рано, за да разбере.

(следва)

Advertisements

About deamortis

Метафора...
Публикувано на Разпиляности. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s