***

Далеч извън полезрението му имаше едно момченце, което с усмивката си беше угасило звезда.

Някъде там в другия край на коридора дъщеря му най- после излезе от мрачния ъгъл и светлината се посипа по нея като животворен дъжд.

Най- накрая сенките от нещо отминало и полуизживяно се разбягаха. Сякаш подплашени от една безлика сила, отприщила се от вчера свляклата се стена по средата на пътя.

***

Минаха много години, откак изгря последната звезда. Тя помнеше яркото й тяло, после прощалният лъч звезден прах и смъртта. Помнеше как падна, препъна се, въздъхна, сгърчи се и угасна. Помнеше, че май тогава за последно плака.

В онази нощ във въздуха се носеше дивния аромат на разцъфнал люляк. Лилавите цветчета обгръщаха в уханната си прегръдка черния път и създаваха една особена атмосфера на нещо отдавна преживяно.

Тя стоеше и с навлажнени очи гледаше небето. Ръцете й конвулсивно потреперваха сякаш в отчаян опит да задържат тихото, безплътно, някак сенчесто приятелство, което умиращата й беше подарила в последните си дни живот. Стоеше там, сред изсъхналата от летните жеги трева, вперила влажен поглед в небето и слушаше шиптящите й думи за далечни Вселени, уморените й разкази за един мъртвороден Бог, за едни велики хора, които можели да летят, за страшния им бунт, за Безликите… за Художника… за Лейла…

В празното пространство на собствената й същност звездата посади цвете, което никога не пресъхна. Вдигна се от пепелта на всички погребани мисли и погубени желания, извиси нежна снага, уви се около времето и застина. Но никога не пресъхна.

В онази нощ сълзите бяха безотговорни. Не им пукаше, че браздят и израняват лицето й. Не им пукаше, че бяха кървави. Капеха грозни и безплодни върху мъртвата земя и се молеха да бъде пощадена далечната приятелка. Молеха се на някое несъществуващо подземно божество, възвеличено от също тъй несъществуващи подземни сенки. И то, понеже не съществуваше, мълчеше.

В онази нощ люляците се свиха, за да отпразнуват последния танц на умиращата звезда. Свиха се, а после обгърнаха целия свят и всичко замря в едно студено отчаяние, склони глава и оплака себе си.

Тя стоя там до последния миг. Сбогува се късо и сухо, обърна гръб и тръгна по тесния черен път, за да търси някъде по протежението му дома си.

Сега, толкова години по- късно, тя все още не беше успяла да го намери. Все още се скиташе празна и бездушна по безликите гари, къпеше се в отчайващите самоти на железните релси, плачеше със сухи сълзи за разделящите се влюбени… и мълчеше.

Мълчанието я беше обвило в една каменна стена от несподелени чувства и уплашени усмивки. Беше я направило непроницаема, раздразнителна, чужда. Караше хората презрително да я сочат с пръст, убедени, че тя положително е луда.

А тя бе толкова далеч от тях. Завинаги остана в онази горчива нощ, в която последната звезда умря. В онази нощ, в която люляците тъкмо се бяха разпукали и цветовете им давеха гърдите й с упойващия си аромат.

Тя нямаше име. Тя беше абстракция, родена от болния мозък на един непознат. Беше я създал съвсем случайно след една пиянска нощ в селската кръчма, където ядно облада богинята на красотата. Тя се роди в главата му, расна там дълго, после се изля между редовете на бездарно написани стихове за пролетни дъждове и някак доби живот. Някак стана истинска и тръгна по земята.

И все го търсеше. Своя баща.

***

Той гледаше унило през прозореца и чакаше да дойде време за следобедния чай.  Вече грохнал старец, единственото удоволствие, което получаваше от живота, бяха безцветни спомени и просъскани през зъби проклятия по отминалата му младост.

Около него се простираше една преграда от неподвижност. Една безкрайна пустота, белязана от страстни нощи и горещи целувки на непознати.

Беше висок. Много висок. Като го погледнеш, струва ти се, че главата му дълбае в небето. Косите му, вече побелелели, някога имаха цвета на старо злато. Ръцете му, вече отмалели, някога можеха да повдигнат планини. Очите му, вече ослепели, някога имаха цвета на морето.

Обичаше да стои там, до прозореца, да гледа променящата се природа, да чака детето си. Да я чака да намери…

… обратния път към дома.

От тогава изминаха много луни, много слънца премаляха, преляха и догоряха. Много мъже с изгреви в очите превиха морни глави в скута на Смъртта. Тогава той още вярваше, че има надежда, която може да го спаси. Тогава той още не се страхуваше от жадните ръце на времето. Тогава той още се бореше със стихиите навън и вътре в себе си. Тогава той още вярваше, че може да бъде различен, че може да създаде с ръцете си нов свят, в който да има по- светло утро, в който да няма тъмни ъгли, в които светли души да се крият. Да създаде свят от думи, да създаде свят, в който няма мрачни мисли.

Свят, в който никога никой няма да трябва да бъде сам.

Тогава още не се страхуваше да говори. Да крещи, да ходи бос, окалян, въшлясал. Не се страхуваше, че те ще го отхвърлят, ще го замерят с развалени яйца или че няма да повярват в думите му.

Ходеше от град в град, от дом в дом, сам бездомен, с особен, налуден, блясък в очите, с вид на човек окаян, с вид на човек отчаян, на човек загубил себе си в необяснимото, в невероятното.

Те не вярваха.

Криеха се зад дебелите си дъбови врати и зад дебелите стени на собственото си слабоумие и човечност.

А той упорито говореше.

Много пъти го биха. Много пъти плюха в душата му, задето иска недостижимото. Много пъти с груби думи се опитаха да прекършат неговата непоклатима вяра в силата на човека. Много пъти се опитваха…

… докато една нощ, положил уморени ръце в скута на случайна любима, чието лице не помнеше, той се прекърши. Сви отмаляло същество в прегръдките й и плака, докато от него не изтече всичко. Плака дълго, а сълзите му отваряха незаздравяващи рани в тялото й.

Тя викаше нечовешки. Дълбоки, звучни, пронизителни стонове мощно се изтръгваха от гърдите й. А той молеше, уплашено, тихо, с пресипнал глас да го пожали… да го спаси.

Един безлик Бог тогава някога, всели лудост в душата му и го накара да я убие. Нанасяше ударите последователно, методично, с наслада от нейната безпомощност. Унищожаваше я със страст, с безумие, присъщо само на един роден мечтател, който с години е гледал мечтата си да се гърчи в агония. Измъчваше я сякаш в нея виждаше всички онези присмехулни погледи, които го преследваха, където и да отидеше. Сякаш в нея виждаше цялата чернилка, която жестокият свят беше излял отгоре му.

После си тръгна. Обърна гръб и я остави да лежи на пода в крайпътния хан обляна в кръв и сяра.

След време я забрави. Отдаде се на дивното опиянение, което собствената му мъка му достави. Удави се в алкохолни изпарения, в студени целувки, в среднощни сънища, които никога не бе сънувал, в жалки приумици, които никога не би изпълнил.

В онези дни той молеше Смъртта да вземе изгрева от очите му.

Роди му се син. Една стара проститутка с едра гръд след дълги търсения и изморителни преходи, най- после успя да го открие и да положи детето в ръцете му. В онзи кратък момент, в който държеше творението на живота си, плода на безплодната си младост, нещо в него се преобърна. Завихри се и отми лудостта, която безликият Бог посади в сърцето му. В онзи един- единствен миг яснота, той видя живота си пропилян. Видя отново мечтата си, по- ярка от всякога. Тя изви пред него блестяща снага и погали с бели пръсти лицето му, целуна с отровни устни очите му и го направи отново същия.

Обзе го ярост. Намрази я. Нея, онази проклетница, която бе измукала живота му, която бе омаломощила духа му, която бе съсипала душата му.

Захвърли детето. То полетя, приплъзна се по някаква невидима, въздушна, стена и тупна меко върху каменния под.

Заслепен от дивната й същност, той вкопчи кални нокти в белите й пръсти, издра сияйната живост на лицето й, просна я на масата и я изнасили.

Тя се разпадна. Покрай него прибляснаха всички възможни изходи, всичкото възможно минало, завъртя се и се впи в умиращата същност на мечтата, на идеала, който съсипа живота му. Разчупените парченца смисъл се разпадаха с рязък звън по пода и посипаха малкото телце на сина му с милозливия дъжд на Божията благословия.

Той вдигна детето си и го скри в мъртвите си длани. Този простичък акт на бащина обич разпука черупката на отдавна вкоравялата му човечност и роди в него онзи свят, който той бе жадувал.

Под тъжните акорди на непозната и доловима само за неговия слух музика, той изля на белия лист всичко, което беше натиквал в себе си толкова дълги години. От грубата писалка топло се посипаха бездарни стихове за пролетни дъждове и умиращи звезди, за едно безплътно момиче, което в една гореща лятна нощ с кървави сълзи се сбогувало с последната звезда. За едно момченце, което я угасило с усмивката си.

И отведнъж всичко си отиде. Отиде си чернилката, отиде си отвратителната злоба към света, която като рак разяждаше вътрешностите му. Отиде си непоносимата болка, която не му даваше покой. Отиде си самотата, която с отровните си пипала беше сковала съзнанието му.

Остана едно нечленоразделно хлипане, идващо от набързо скованата кошарка на момченцето, което с усмивката си угаси звезда.

 

***

На един кръстопът тя седна да превърже кървящите си нозе. Дълги години вървя и търси посоката към дома. Най- накрая една дама с бели пръсти и лице, сияйно като умираща звезда, бе показала една стръмна пътека, която се виеше нагоре, все нагоре, към най- високия връх на Планината на изкуплението.

Оттогава тя неспирно вървеше, забравила ледения вятър и своето мълчание. Оттогава тя все се смееше и все даваше от себе си на хората.

Оттогава те разтвориха вратите и душите си за нея, сякаш вече не беше призрачна измислица на уморен от безпричинност ум, а истинска жена, от плът и кръв.

Тя изгуби самотата си. Първо й липсваше.

Мина време и я забрави.

Цветето, което звездата посади в душата й, избуя и разцъфтя в причудливи бледолилави цветове. Те се посипаха по остъргания пепелив под на съществото й и я изпълниха с изгреви.

Най- накрая очите й заблестяха и тя провидя истината. Едва тогава тя видя малката къщичка с бяла ограда. Видя уморения мъж, залепил побеляла глава на прозореца, вперил мътен поглед в променящата се природа, и в него позна баща си.

Смехът плисна между устните й като придошла река и заля голата пустош с разпукали люляци. Изкусителният им аромат обви Вселената и задави гърдите й.

Мъжът на прозореца извика. Сред грохота на разпадащата се преграда от неподвижност той протегна ръце и скри малкото телце на обичната си дъщеря в ръцете си.

***

Далеч извън полезрението му имаше едно момченце, което с усмивката си беше угасило звезда.

Някъде там в другия край на коридора дъщеря му най- после излезе от мрачния ъгъл и светлината се посипа по нея като животворен дъжд.

Най- накрая сенките от нещо отминало и полуизживяно се разбягаха. Сякаш подплашени от една безлика сила, отприщила се от вчера свляклата се стена по средата на пътя.

 

 

Advertisements

About deamortis

Метафора...
Публикувано на Разпиляности. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s