Hey, you!

Има сутрини, в които те е страх да отвориш очи. Страх те е да вдишаш, защото всяко вдишване боли до безумие. Всяка една мисъл, стрелнала се през главата ти, води до безсмислено блъскане в стените, които сам си изградил. Тогава уплашено стискаш очи и отчаяно молиш несъществуващите богове да накарат празнината да си отиде. Или ставаш и с празен поглед и уморени от тичане крака, принуждаваш болезнено пулсиращото си тяло да отиде до кафе- машината и да ти направи кафе. И да капнеш още една капка горчилка вътре и извън себе си.

Има, обаче, и други сутрини. Сутрини, в които… „тревата е по- зелена”. Сутрини, в които слънцето грее по- ярко. Сутрини, в които дори „мама” не ти „помага да изградиш стената”.

Днешната сутрин не знам към кои принадлежи. Май е една най- обикновена сутрин, в която, пиейки кафе, изпушвам две най- обикновени цигари. Погледът ми е изцъклено отправен към монитора на лаптопа. Дали нещо избщо ме свързва с този свят?!

Те са Pink Floyd. Има някои неща, които винаги ще носят в себе си времето. Времето, в което сме знаели за какво се борим. Май там ми е проблемът. Ама и аз съм една…

Кафето ми е студено. Казват, че студеното кафе било против бръчки. Е, малко съм закъсняла.

Какво казвах?

А, да. За стената. Не, не. Коя стена?

Понеже ми е криво, реших, че няма да ходя на училище. Нищо не искам. Не и сега.

Вчера беше топло. Вървях по улицата и гледах падащите снежинки. И тогава го разбрах…

***

„Ей, ти!”

„Ти.”

„Чакай малко! Помогни ми!”

„Помогни.”

„Не казвай, че няма никак надежда!”

„Няма.”

***

Вървейки покрай белите дървета, разбрах, че ще мога да мечтая, когато розите отново започнат да се усмихват. Вие виждали ли сте усмихваща се роза?

Тогава запалих една цигара и я угасих в изтънелите от безрадост призраци на хората, които никога не се усмихват. И пих една бира за тяхно здраве.

Днес цял ден валя сняг. Понякога си мисля, че обичам да вали, защото поне тогава улиците са бели и красиви. Мисля, че тогава виждам света такъв, какъвто искам да бъде. Жив. И приказен.

Що за разказ е това? В него за нищо не се разказва…

***

„Мамо?”

„Мамо.”

„Ще харесат ли песента?”

„Песента.”

„Мамо?”
”Мамо.”

„Да изградя ли стена?”

„Стена.”

***

Поетите написаха, че градът мачка децата си. Може и да са прави. Киси пък каза, че лудницата е обществото. Може и той да е прав.

Къде е „на изток от рая”? Земята? Или Адът? Или Земята е Адът? Адът- Земята?

На въпросите обикновено няма отговори. Безсмислено е да търсиш. Нещо, което си изгубил никога няма да се върне.

Аз съм… щастлива. И плащам… отново. С най- ценното, което имам. Имах.

***

„Ей, ти!”

„Ти.”

„Там някъде, отвъд стената!”

„Стената.”

„Беше само една измислица.”

„Измислица.”

„Стената е по- висока…”

„Стената.”

***

Има сутрини, в които те е страх да отвориш очи. Страх те е да вдишаш, защото всяко вдишване боли…

Advertisements

About deamortis

Метафора...
Публикувано на Разпиляности. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s