„На изток от рая“

Днес четох цял ден. Вчера също. Отдавна не бях се влюбвала така. В книга. В разказ. В история.

Отдавна не бях се и вдавала така. В сюжет. В герои. В съдби.

Истината е, че книгата ме разтърси с няколко стотни повече, отколкото ме разтърси ненадминатата за мен „Полет над кукувичето гнездо“. Не че нещо.

„На изток от рая“. Не. Няма да правя анализ, нито да се опитвам да осмислям сега прочетеното. То само ще се нареди в главата ми и ще потече като придошла река някой ден… върху белият лист. Сега още е мътно. Забулено в някаква странна сянка на потрес, тръпнещо очакване и нетърпелива страст. Страст казах. Ето още едно, което не ми е ясно. Дали тази страст е за живот, дали е за болка, дали е за мен или за някой друг? Не зная. Май и това времето ще покаже.

Истината е истина. И аз видях някаква своя истина между чисто новите страници на тази още непрочетена от нито едно класическо отроче книга (имам предвид, че аз съм първата, която я взима от библиотеката на НГДЕК).

Със Стайнбек май ще се разберем.

Казаха ми, че е скучна книга. Помня, че веднъж и аз си помислих така, когато я зарязах, не стигнала дори и до 20 страница. Явно моментът, в който е трябвало да стигна до простичките откровения в нея, е бил бъдещ. И така си и беше. След случайното ми влизане в библиотеката (не за друго, а да метна ядосано един депресиран Далчев някъде по рафтовете), погледът ми съвсем случайно попадна там. Или може би от самото си влизане, съм търсила точно това. Пак не зная. И едва ли има значение.

Може би ще си помислите, че това моето е доста закъсняло проникновение. Сигурно. Не се срамувам от това, че не съм чела всички издадени по света книги и всички велики писатели. Всъщност… велик писател е доста разтегливо понятие.

Как да е.

Единствената цел, с която в момента сядам да пиша, е да не спирам да мисля, защото знам, че след малко ежедневието ще ме повлече, манджата ще заври на котлона и аз, като добра женица, ще хукна да слагам вечеря и прочее.

Искам само за още един миг искам да задържа това тържество. Единствени и най- висш миг в съществуването на индивида. Мигът на тържество.

„Не разбирате ли?- извика той.- Американският стандартен превод дава надежда на хората да надвият греха, а за грях можем да приемем и невежеството. Джеймсовият превод с думите „ти трябва“ обещава, че хората на всяка цена ще победят греха. Но староеврейската дума, думата „тимшел“, тоест „ти можеш“, вече предлага избор. Може би това е най- важната дума на света. Тя означава, че пътят е открит и отново възлага всичко на човека…“

И още:

„Но „ти можеш“! Ехе, това прави човека голям, приравнява го с боговете, защото в слабостта си, в своята низост и с убийството на брата си, той пак притежава великия избор. Той може да си избере път, да го извърви в борба и да победи.“

На мен още не ми е съвсем ясно. Може някой по- умен да е разбрал и да ми го обясни, но, откровено, не искам да ми го обяснява. Искам сама да си блъскам главата над всяка дума.

И така. Това е моят избор. Моето велико право, което никой не може да ми отнеме.

Advertisements

About deamortis

Метафора...
Публикувано на За книгите и хората. Запазване в отметки на връзката.

2 Responses to „На изток от рая“

  1. Краси каза:

    Ще се опитам по памет.

    Когато човек твърди, че не иска да говори за нещо, той най-вероятно иска да каже, че не е в състояние да мисли за нищо друго.

    🙂

  2. Теодора каза:

    Всъщност, книгата е страхотна.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s