Hope

На Краси.

Благодаря ти, че ме намери…

Изживявал ли си ден, в който мислиш, че всичко е напразно? Такъв, в който всяко едно вдишване боли? Такъв, в който мразиш времето, в което трябва да отвориш очи и да загубиш онзи почти реален свят, който си сънувал?

Помниш ли, когато някой ти е подавал ръка? Когато наистина е било трудно и той ти е казал просто една добра дума или е поглеждал с онзи поглед в очите ти? Помниш ли, когато си бягал от истината? Когато си се страхувал да признаеш, че обичаш само защото това ще те направи уязвим спрямо някого?

Какво си правил тогава? Намирал ли си време или начин просто да постоиш и да се усмихнеш, да погалиш лицето или просто да заровиш пръсти в косите на този човек? Да направиш нещо просто и невероятно, за да видиш в очите му сълзи от радост и благодарност?

В противен случай… защо си бил жив?

В живота на всеки един идва определен момент, в който се обръща назад и си задава прозаичния и изтъркан от употреба въпрос: „Какво ако…?“. Или: „Защо?“. Или: „Кой съм аз, какво е това, което ме гледа от огледалото?“.  И всички се страхуваме от отговора. Всички се страхуваме да погледнем вътре в себе си и да си кажем: „Да. Тук сбърках.“

„Да. Нараних някого.“

„Да. Страх ме е.“

Утре е прекалено тежко. Или може би прекалено късно. Всичко, което имаме, е сега. Животът е прекалено кратък, за да го изживеем сами. Прекалено кратък за самосъжаление и „Какво, ако…?“.

Онова, което има значение, онова, което ни прави хора, а не просто умни животни, е надеждата, която сме дали.

Някога.

Някому.

Само за един миг, в който светът е спирал да се върти и почти сме достигали онзи мечтан свят от сънищата.

И пак.

Онова, което има значение, е да харесваш образа в огледалото. Всеки се чувства изгубен понякога. Но пък, от друга страна, трябва да изгубиш нещо, за да можеш да го намериш.

Всичко това звучи прекалено изтъркано и отвлечено.Тази година аз изгубих себе си. Изгубих таланта си, а той беше всичко, което имах. Изгубих любовта на живота си. И когато се запитах коя съм, не можах да си отговоря. После някой ми каза:

„Ти си Мина Иванова. Учиш в Класическата гимназия. Имаш приятели, които ще направят всичко за теб, и момче, което те обича повече от живота си.“

И сякаш никога не се бях губила. В крайна сметка, когато деня свърши, ти отново си ти, този, който винаги си бил. Е, може би малко попораснал, но в общи линии себе си.

Да. Аз изгубих таланта си. Изгубих и любовта на живота си. Но знаете ли какво намерих? Нови сили. Нова любов. Много по- силна от предишната. Много по- красива и истинска от предишната. И знаете ли защо? Защото любовта изисква двама души, които да я носят в себе си. И да я показват по прости, но невероятно красиви начини. Да те погледне с онази топлина вечер, преди да си легнете. Да те целуне с онази нежност, с която можеш да целуваш само най- близкия до себе си човек.

И да. Боли понякога. Кого заблуждавам- боли почти през цялото време. Но този сок си струва изстискването. И чувството, когато отвориш очи сутрин и той е точно там, до теб, обвил ръце около тялото ти, за да те пази дори в съня ти, си заслужава всичката болка, която разяжда всеки милиметър от сърцето ти всеки един ден, пълен с отсъствия.

Все пак… може би онова, от което всички ние се нуждаем, е малко надежда. Малко повече вяра в по- доброто утре. Малко повече обич и радост. Малко повече спиращи дъха моменти. Но, хей, защо ли аз го казвам? Намерих си бял косъм. Някой казват, че всеки един бял косъм е един щастливо изживян ден. И аз вярвам в това. Била съм на доста страшни места през годините, в които съм съзрявала в някакъв смисъл. За себе си съм видяла повече неща, отколкото си пожелавам да бях видяла. Но нито те, нито нещо друго, би могло да накара вярата да си отиде.

Няма Бог, ако изобщо това е на дневен ред. Всички ние сме малки богове. Имаме цял един живот, с който можем да правим, каквото си поискаме. И всичко винаги е в наши ръце.

Това, което кара нещата да се случват, би трябвало да бъде мъничко надежда. Или малко повече.

Затова, колкото и изтъркано да е, благодаря! На всички онези, които са били някъде заради мен, които са държали ръката ми в трудни моменти, които са ми бърсали сълзите ден след ден (а и те си знаят, че това е било доста често). Е, БЛАГОДАРЯ ВИ! И единственото нещо, което мога да ви дам в замяна, е да дам и аз това, което сте ми дали вие.

Мъничко надежда.

Advertisements

About deamortis

Метафора...
Публикувано на Разпиляности. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s