Ежедневни глупости

На опашката стои цяло едно Съединение за научаване. Обаче на мен не ми се учи. Честно казано напоследък все по- малко ми пука за всичко, което се случва около мен. Особено като се имат предвид наближаващите празници.

Е, какво са Коледа и Нова година… обикновени дни, прекарани по обикновен начин. Може би така трябва да бъде.

Все пак, когато някой ми посегне върху Коледата, аз изпищявам на умряло и почвам да ритам и с двата крака. Изобщо, става кървава баня в леко небуквален смисъл. Леят се сълзи, текат сополи… и прочее, и прочее…

За мен, макар че винаги съм мразела празниците в качеството им на времето, в което се случват чудеса, винаги са били безкрайно ценни празниците в качеството им на празнична атмосфера, на блестящи светлини, на време, прекарано с хората, които обичаш, на наяждане до насита… и всякакви в този дух.

Е, да. Тази година някой се опитва да ми отнеме Коледата. И най-вероятно ще успее по простата причина, че не зависи от мен. Същият този някой, след като ми отне дните, заграби и нощите, но аз отново ще си премълча. Вината е губи някъде по стъпалата, а краят им е далееееч в сините облачета, от където светът се вижда розов и прекрасен.

Мисля, че тук трябва да спомена и потресаващата липса на вдъхновение, която ме държи от известно време насам и която никак не мога да си обясня. В комбинация с болезненото нямане на един точно определен човек (която липса съществува поради част от гореизложените обстоятелства) е нещо наистина непоносимо. Иска ми се да напиша нещо глупаво, за обикновени, ежедневни глупости, но дори този пост звучи като безсмислено бръщолевене на изтощена от живота и най- вероятно не особено психически стабилна мома в разцвета на силите си.

Трябва да го призная. Вече не мога да пиша. Нямам за какво, а може би просто най- накрая светът си свърши работата и с непрекъснатите си удари успя да смачка и малкото, което беше останало в мен. А онова, което го поддържа живо, го няма прекалено дълго. И се оказвам в позиция, в която съм се оказвала хиляди пъти. Ужасно е малоумно.

Аз… мълча. Нямам какво да кажа, нито мога нещо да променя.

Стената… и тя мълчи. Не иска даже да ме погледне, защото, ако го направи, ще последва ненужното: „I told you so…“ и аз ще счупя нещо в нея.

Записките по история са разхвърляни навсякъде из стаята. Не искам да ги чета, пък каквото ще да става. Друго исках тази вечер.

Мда. Цяло едно Съединение… и празна глава, която отказва да побере ограничеността на света, в които живее.

Що за кретени ще посегнат на Коледата?! И що за глупаци, след като са ти взели дните, ще ограбят и нощите?!

Май съм много крайна. Не ми пука.

Отивам да лягам, че ако постоя още малко, от очите ми ще се разтече Ниагарският водопад…

Весели празници!

Advertisements

About deamortis

Метафора...
Публикувано на Повтарящи се глупости. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s