Гарите

В някоя от всичките перспективи на далечината се чува равномерно ритмичното тракане на пристигащия влак. Влаковете биват два вида. Пристигащи. И заминаващи

Гарите и те биват два вида в зависимост от това как гледаш на тях. На гара някой винаги идва. Или на гара винаги някой си отива. Зависи от гледната точка. Както всички знаем, няма абсолютна истина.

Трак. Трак. Трак. Трак.

Дали е пристигащ или заминаващ оня влак, който ще спре на поредната гара в живота ми?

Не.

Последната гара в живота ми.

В този смисъл, когато се замисля за гарите, интересното е, че са прекалено много. Влакът, в който пътувам по железните релси на собственото си съществуване, мина през прекалено заобиколни маршрутни линии, преди да ме отведе до крайната точка (само да подчертая, че крайната точка на живота не е смъртта, а абсолютното щастие.). Та… връщайки се назад по виещите се пътечки на всички глупости, които са ми се случили… гарите бяха все такива, от които някой винаги си отиваше. Или поне от моята всеки си отиваше.

Когато слязох на поредната гара в живота си, влакът ми се запъна и спря. И реши, че няма да пътува повече. Реши, че… хм… няма накъде да пътува. И седна да пуши по цигара с влака, в който пътуваше моята (толкова е изтъркано) сродна душа. Напушиха се те като животни, а моят влак още не искаше да тръгне. То май и неговият. Нещо се сприятелиха или… залюбиха. То лошо няма. Щастливи да са младите.

От онази гара тръгна, обаче, един друг влак. След като нашите два влака се ожениха, от първата им брачна нощ се роди едно малко, новичко и доста симпатично влакченце, в което не пътувах сама. И то пое по друг заобиколен маршрут към друга далечна и почти крайна цел. Само дето… аз не бях сама.  И беше хубаво.

Истината ми е следната. Аз… и той… откъдето и да го погледнеш сме винаги някъде по средата на пътя. Категорично. Ама то пак… няма лошо.

Пътувайки в отрочето на нашите отказали да вървят стари влакове, ние заедно ще минем през безкрайно много гари. Някои ще отминем незабелязано, а на други ще стоим дълго. Някои ще бъдат мрачни и неприветливи, а други ще бъдат прекрасни. Всичко се корени в гледната точка. Абслютна истина, както всички знаем… няма.

Знам, обаче, една истина, в която вярват поне двама.

Има абсолютно щастие.

Когато обичаш безусловно.

Когато си обичан безусловно.

***

– Не обичам гарите. – смръщи се той.- Навяват толкова тъга. На гарата някой винаги си отива.

– Ох, слънчице… – усмихна се тя.- На тях някой винаги пристига…

Advertisements

About deamortis

Метафора...
Публикувано на Разпиляности. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Гарите

  1. Краси каза:

    They can’t bury the truth…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s