Не съвсем… себе си…

Докато си стоя в празната стая  точно в 23:55 часа, слушам Breakfast at Tiffany’s, се чудя какво стана с мен… С онова истинско мен, което се наливаше с евтина бира в „Офиса“, докато трябваше да бъде на училище. Онова мен, което нямаше мъж до себе си, но имаше три невероятни момичета, за които даваше всичко… Какво стана с онова мен, което знаеше как да живее на сто процента, да не спи, да не се прозява, да не чака, да отива и да си взима всичко, което иска?! Къде отиде онази задъханост, която обичах в живота си? Чувството, че всяка една секунда може да е последна?!
В последно време всичко е толкова… сигурно, преценено и… правилно, че чак ме побърква. Най- накрая разбрах защо не мога да спя, когато съм сама. Единственото нередно, което става с мен, е, че няма нищо нередно. Имам до себе си прекрасно момче, което ме обича и което обичам, имам си невероятни приятелки, с които винаги мога да говоря за всичко, което не ми е наред, всичко във всички аспекти на живота ми е невероятно спокойно и тихо (дори, като да не повярваш, съм на път да стана отличничка, пълен ужас…).

И понеже нямам за какво да мрънкам, мрънкам за главоболие, за някакъв жалък сутрешен протест, че не съм отишла на училище… Чувствам се стара, скучна и предсказуема… Чистя, готвя, оправям леглото, пера омацани чаршафи?! Какво, по дяволите, става с мен?! Наистина ли се превръщам в онези лелки, на които се подигравахме, докато пиехме среднощни „Маргарити“ или просто порасвам?

Явно цялата тази история с пълнолетието не ми понася. Веднъж, когато всичко ти е разрешено, когато можеш да скиташ спокойно по улиците цяла нощ, да пиеш, където си поискаш, да влизаш безпрепятствено по всички клубове, когато бягаш от час и никой дори не ти пише отсъствия, защото, видите ли, си перфектната ученичка, която винаги има домашно и изкарва високи оценки на всичките контролни… Къде, mater eius veteris, отиде тръпката?!

Too Carrie Bradshow. Трябва да изтрия тоя сериал моментално от Dea Mortis- лаптопа.

Проблемът явно се корени в нежеланието ми да бъда възрастен. Не че не мога да поема отговорностите за всичките си действия, просто не съм готова да съм разумен и трезвомислещ пораснал човек. Всичко беше толкова лесно, когато бях на пет…

Или пък това е истинското ми аз, без маските, без преструвките? Мен в чиста форма? Дали на някой ще му понесе да съм толкова… обикновена през цялото време? Ужасно отвратително е да не можеш да си отговориш на елементарният въпрос кое е истинско и кое не. Толкова съм се загубила в представите на хората за мен, че вече дори не правя разликата…

Да. Може би липсват среднощните разговори, големите драми в личен план, проблемите с отсъствията, бягствата от вкъщи, купоните. Може би ми липсват напиванията с приятелки, разговорите за това кое им е сбъркано на мъжете, че не могат да познаят една жена в пълния смисъл на думата, когато я видят, може би ми липсва напушването от време на време и всичките дивотии, които правехме преди. Може би ми липсва част от старата компания и затъването в простотии тук- таме. Но не мога да не призная, че… да имаш някой, или с моя случай няколко, който (съответно които) да те обичат дори когато си стара, скучна и предсказуема, е привилегия, с която малко пълнолетни могат да се похвалят.

Страхотия е да получиш всичко, за което си се борил, при това накуп. Да реализираш всичките си желания (освен това с журналистиката, няма защо да се заблуждавам, аз съм един ужасен писател) и да се чудиш какво още можеш да поискаш. Но всъщност… не е чак толкова лошо. Я! Май за първи път в живота си съм напълно задоволена и щастлива. Имам всичко!

Хм… ще се наспя и ще ми мине. 🙂

Я, колко хубаво звучи. Ще се наспя. И утре вечер, заедно с другата половина от мен, ще си бъдем същите скучни, предсказуеми и стари пълнолетни, каквито обичаме да бъдем. Скучни за всички останали, освен един за друг.

Advertisements

About deamortis

Метафора...
Публикувано на Повтарящи се глупости. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Не съвсем… себе си…

  1. Краси каза:

    Е, не е точно така. Пак преувеличаваш, макар и поносимо леко.

    Кой и къде е казал, че да си пълнолетен е скучно? Че ние сме скучни? Дрън. А кой е примерът за НЕ-скучно? Пиенето и друсането? Е, те от това, наистина няма по-скучно.

    Когато растеш, взимаш, че се чукваш по главата, рз’ииш ли, даваш си сметка, че всъщност не си скучен. Просто си натрупал много повече, отколкото средностатистическите келеши по улицата. Или тези, до които си близо – дето се пънат да оригиналничат с твои „лафове“.

    Пък и не сме стари. Стар ще стана, когато мина 70. До тогава ще се чувствам морално, ментално, мозъчно и емоционално на 11. Толкова ми стигат.

    Кой ти е казал, че не ставаш за писател? 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s