July Morning

Искам да пиша. Искам да пиша сега. Не знам защо искам да пиша. Просто искам. Ей така. Искам да пиша за нещото, което не мога да забравя. За нещото, което не мога да изживея и да разбера напълно. Защото моето време е такова, че да не се случва нищо голямо.

Да. Казвам го днес. В следизборния ден. Нищо няма да се промени. Колкото и да ми се иска.

Но аз всъщност не искам да пиша за това. Не само че не разбирам, но и не искам да разбирам от политика. Искам да пиша за обединението в един празник на свободния дух, на волните млади умове, неограничени от правила и норми. Искам да пиша за юлското утро.

Искам да пиша за общият подем, изпълнил милиони същества в един- едничък слънчев лъч. Искам да пиша за онова юлско утро, възвеличено от певеца и превърнато от твореца в традиция. Защото те така се създават.

И ето.

Спомени за нещо непреживяно. Изведнъж се оказахме там, откъдето започнахме. Всичките. Борихме се за свобода, получихме свободия. И пак. Затворихме се в себе си. Да. Сексуалната революция свърши. Разголихме телата си, а забулихме мислите си. И заробихме съзнанието си.  И какво постигнахме? Нищо повече.

Но това са само среднощните мисли пред юлския изгрев. Край огъня. И китарите. И морето. И ароматът на онова, което никога няма да изпитам. Понеже тотално съм сбъркала времето си. От което произтичат хиляди други неща, на които не им е мястото тук.

И отново. Струна тъжно припява. Кои сме ние? И какво сме? Искахме да падне Стената. Тя падна. И какво? Построихме нова. В хиляди степени по- голяма и много по- дебела. И тя си стои неразрушима около всеки един. От нас. Защо ни беше да вдигаме врява, че да отварят вратичката на клетката, когато се блъскаме в още по- коварните злобни решетки на това, което и самите ние не можем да назовем, нито знаем как да използваме? Да. Онова. Силата в нас.

Страшно е. Че не виждаме. А оголили жадно плът, претендирайки, че знаем мястото на всяка една брънка от бронята на Вселената, вървим високо вирнали глава. Като някои малки богове, проклели родителя си. Отрекли се. Жалко е. Горчиво е.

Но това е просто поредната отрова, която трябва да преглътнем. И безумното устремение към низки страсти и идеали, като едни обувки. Това, което ни убива, е всъщност нашата пустота. Всички сме едни мъртви души. Вече.

И пак. Аз никога няма да изпитам онова чувство да се бориш, че си различен. Защото сега „да си различен“ е на мода. Защото тотално съм си объркала времето. Или съм се родила точно в подходящия момент. Когато по улиците са скандирали: „Времето е наше.” А може ли да е наше нещо, от което никога не сме следвали? Нещо, което не е резултат от същността ни, нито някакво производно от сумите ни? Нещо, което ние не владеем и което безапелационно владее нас? Защото всяко време има своите герои, както всяка епоха своите борби. Но тогава- не е ли всичко плод на човешката (д)еволюция, ако изобщо има такава дума като деволюция. Може би де-еволюция? Несъществено. Нищо.

Или пък не. Времето е река. Голяма. Царствена. Синя. Река, бързаща да се влее в устието си. Река, в която се оглеждат милиони образи, без да могат да променят посоката на величественото й, могъщо течение, а само плуват, плуват из нея, повлечени от силата й. И аз съм река. И в мен се оглеждат едни зеленикави очи, без да могат да ме променят. Но и те са част от река. И аз не мога да я променя. Защото и аз се оглеждам в нея.

Нали съм голяма и аз. Като всички останали. А може би не. Може пък да съм малка. И не особено значителна. Нито пък различна.

А това го знаят само огъня. И китарите. И морето. Преди юлския изгрев.

Написах. Вече мога да спя спокойна. В… някое следващо юлско утро пак ще гледам към слънцето и ще съжалявам, че сме такива жалки хората.  Че не сме като слънцето. Че ни е страх да сме себе си.

Да. Ще спя спокойна. Но първо цигара и тежък сивкав дим над почти вдигналата се нощ над София. Над моята мръсна, гадна и противна София. В която разбрах коя съм…

Хубаво е да кажа в следизборния ден, че силно се надявам най- после да я изчистят. Никак не ми се ще да изпомрем я от някоя нова чума, я от някоя друга идиотщина, поради нечия немърливост и демагогия. Мда. Мда. Всички дават големи обещания… да видим какви ще ги свършат пък тия умници. И най- накрая да вземат да вдигнат на крака тази наша прекрасна „европейска“ България, вместо само да се опитват да я натъпчат все по- надълбоко в ямата.

Но това е само моят скептицизъм. Да не си разпростирам така мислите, че на някой ще му докривее…

В свободна страна живеем все пак… нали?!…

Advertisements

About deamortis

Метафора...
Публикувано на Разпиляности. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s